— Готова ли си, Лиза? — попита Джулиан.
Тя кимна. Ролята й оттук нататък беше съвсем проста.
Джулиан се обърна към молекулярната биоложка.
— Да видим дали можем да възкресим мъртвец.
Д-р Темпълтън чукна един клавиш и шлемът на Кат забръмча тихо като пчелен кошер. Лиза си представи как предавателите в него излъчват ултразвукови вълни, които минават през мозъка на Кат в търсене на някаква реакция.
— Кристалите се зареждат — каза д-р Темпълтън.
Лиза погледна и видя, че всички червени точки на екрана са светнали в зелено. Ултразвуковите трептения бяха възбудили пиезоелектрическите кристали, които захранваха малките транзистори, свързани с мозъка на Кат.
— Като че ли се получава — каза д-р Темпълтън. В гласа й се долавяше изумление.
Тази система беше разработена от Центъра за невронно инженерство на Калифорнийския университет. Учените бяха постигнали успехи с плъхове и сега в други университети, включително в Принстън, се провеждаха опити и върху хора.
Кат беше едно от първите морски свинчета на този експеримент.
Целта на невронната прах беше да поеме сигналите на невроните и да ги предаде на вградените в шлема приемници. Това позволяваше изключително фино сканиране на мозъка, много по-добро от всичко, получено с ЯМР.
Лиза погледна Джулиан.
— Има ли нещо?
— Още чакам данните от Сюзан.
Д-р Темпълтън се наведе над компютъра си.
— Предавам.
Лиза затаи дъх. Вчера бяха използвали ЯМР скенера на Джулиан, като програмата му беше интерпретирала сигналите в образи, докато Кат се съсредоточаваше. Надеждата днес беше, че невронната прах ще успее да постигне още по-голямо чудо.
— Добре — каза Джулиан. — Получавам. Изпращам данните ти към сървърите.
През изминалия половин ден Джулиан и Сюзан бяха настройвали системите си да работят в унисон. За изумление на Лиза, дълбочинната невронна мрежа се беше научила как да конвертира данните от невронната прах в картини, еквивалент на ЯМР скенерите, с които беше запозната. С тази разлика, че новите изображения бяха милион пъти по-детайлни и точни.
Джулиан се обърна към Сюзан.
— Вдигни напрежението.
Биоложката завъртя някакво копче на станцията си и шлемът забръмча по-силно.
Зелените точки на екрана светнаха по-ярко. Ултразвуковите вълни възбуждаха не само пиезокристалите, но и мозъка на Кат.
Изчакаха цяла минута, докато всичко се зареди.
Накрая Джулиан кимна на Лиза.
— Ти си на ред.
Лиза преглътна и се наведе към главата на Кат. Прочисти гърлото си и извика в шлема.
— Кат, трябва да ни помогнеш!
Представи си как думите трептят в тъпанчетата на Кат, как раздвижват костиците в ухото й, възбуждат слуховия нерв и пращат електрохимичен заряд в мозъка.
Въпреки че Кат си беше отишла, тази система би трябвало все още да функционира.
Освен това имаше надежда, че някъде в мъртвата мозъчна тъкан спомените на Кат все още биват кодирани и разкодирани и чакат да бъдат прехванати и свалени.
— Кат! Ако знаеш нещо за Хариет или Пени, представи си го!
Лиза се надяваше, че имената на момичетата ще предизвикат рефлексивен отговор, ще задействат нещо. Обърна се към Джулиан.
— Има ли нещо?
Той се дръпна, така че тя да вижда аморфната сивота на екрана му.
— Не. Ако имаше дори намек за реакция, чувствителната прах на Сюзан щеше да я улови.
— Ами ако вдигнем още напрежението? — попита Лиза и се обърна към другата станция.
Сюзан сви рамене и завъртя копчето докрай.
— Намираме се в непознати води.
Шлемът забръмча още по-силно.
Прашинките на екрана станаха още по-ярки и се сляха в изумрудено изображение на мозъка на Кат.
Лиза се наведе към приятелката си и извика:
— Кат! Хариет! Пени! Коледа! Атака!
Опита всяка ключова дума, за която успя да се сети, без да откъсва поглед от екрана на Джулиан.
Пикселите се раздвижиха, завихриха се, сляха се и после се разшириха. Приличаше на слаб пулс, на борба нещо да бъде изтикано напред.
„Кат, ти ли си това?“
— Може да е само шум — каза Джулиан, когато видя промяната.
— Не е — заяви Лиза.
„Сигурна съм, че не е“.
Тя се наведе и опря буза до бузата на Кат. Челото й докосна края на шлема. Той трептеше свирепо, сякаш самата Кат се бореше вътре в него.
Лиза си спомни думите на Пейнтър.
„Откъде можем да сме сигурни, че Кат знае нещо повече?“