Може би бягството по пуловер и гащета насред зима не беше най-добрата идея. Трябваше да стигнат до цивилизацията, но Сейчан нямаше представа къде се намира. Огледа се за някакъв знак за населено място наоколо.
Видя единствено гора и още гора.
Пътят лъкатушеше, издигаше се и се спускаше плавно, позволявайки й да поддържа дистанция от преследвачите.
Изведнъж небето сякаш се разтвори и заваля тежък сняг. Само за минути светът побеля. Сейчан трябваше да намали скоростта, когато пътят стана хлъзгав и видимостта намаля до няколко метра. Наостри уши и чу рева на другите двигатели. Джиповете бяха с четворна предавка и нямаше да намалят.
Гърленият рев на мотоциклета сякаш също приближаваше. Валя не беше обременена със задържане на малко дете между коленете си.
Уплашена от това, Сейчан отново даде газ. Пътят пред нея беше покрит само с един сантиметър сняг. На поредния завой обаче скрит под снега лед й изигра лоша шега. Гумите изгубиха сцепление и мотоциклетът се люшна. Сейчан се опита да овладее тежката машина — и в следващия миг през падащия сняг се появи друг остър завой.
„Няма да успея“.
Сграбчи Хариет и се катапултира от седалката. Прицели се в една пряспа край пътя, улучи я и се претърколи през нея и надолу по склона. Сви се на кълбо около момичето и корема си, докато не спря.
— Ставай! — нареди след миг на Хариет.
Бързо се отдалечиха от пътя в гората. Сейчан знаеше, че никога няма да може да стигне до мотоциклета, да го изправи и да продължи, преди преследвачите да са ги настигнали. Единствената надежда беше да останат пред врага и да използват падащия сняг като прикритие.
Разбира се, този план имаше два недостатъка.
Сейчан беше полугола, а Хариет беше само по пижамата си.
Освен това…
Тя погледна назад към ясната следа в снега.
„Лошо“.
Въпреки това нямаше други опции. Хвана Хариет за ръка и забърза навътре в гората, като се молеше само за едно. „Господи, нека някой да знае къде сме“.
12:32
„… тук. Още съм тук“.
Кат усещаше, че времето е забуксувало. Не можеше да знае със сигурност, но всичко й се струваше различно. Преди падаше в кладенец, след като се бореше да достигне до някаква ярка звезда високо горе. Сега нямаше светлина, единствено мрак, който беше осезаем, гъста лапавица, която я държеше като в капан. Имаше чувството, че е на път да се задуши — и да изгуби не само дъха си, но и всичко останало.
Беше й трудно да мисли, да задържа мислите си.
Смътно си спомняше…
Хариет!
Името на дъщеря й я разтърси и раздвижи тъмната лапавица около нея. Кат мислено се опита да се освободи, но не успя.
— Беда!
Изведнъж спомените я изпълниха като проблясък на светкавица на стар фотоапарат. Образите бяха хаотични, фрагментирани, откъслечни.
… вкусът на бананова бебешка каша нощем, когато никой не гледа.
… миризмата на наакана пелена, последвана от облекчението на ухаеща бебешка пудра.
… как държи мънички пръсти, докато бебето лежи на гърдите й.
… как прокарва гребен през упорита сплъстена коса.
… смях от съседната стая.
И отново гръмък вик:
— В беда!
С това силен спомен изведнъж експлодира в мрака.
… две малки фигурки, носени към задна врата, ярко осветена кухня, тъмнина навън, после момичетата — моите момичета! — изчезват в нощта.
Помнеше. Всичко нахлу обратно, с ужаса и болката. Представи си кинжала и маскираното лице. Гневът също се върна и изблъска мрака. Но тя още не можеше да се освободи.
Кат! Помогни… Насока…
Сякаш слушаше зле настроена станция, но докато спомените от онази нощ ставаха все по-ясни, Кат разбра намерението, чу песента, пусната по радиото. Спомни си как я бяха молили да се съсредоточи върху образи.
Кинжал, шапка.
Нуждаеха се от още информация.
„За да спасят момичетата ми“.
Спря да се бори и остави мрака да я обгърне отново. Ридаеше в тъмното, но не виждаше повече смисъл в борбата. Ако можеше да предаде само едно нещо, то щеше да е просто.
„Не знам нищо, което би могло да помогне“.
32
26 декември, 18:32
Пиренеите, Испания
— Давай, давай, давай…
Грей слушаше през слушалките как агент Забала предава командата си на двата хеликоптера на щурмовия отряд. Тактическите машини NH90 се издигнаха от отправния пост в подножието на Пиренеите. В задния отсек Грей погледна седемте войници от FAMET, испанските въздушнопреносими части. Изглеждаха калени в битки мъже, но за тази мисия щяха да служат за защита.