Мара си представи д-р Карсън на прага на кръглата им къща, прашна и уморена от пътя. Това беше преди да открият рака й, когато все още имаше силите за подобно пътуване. Мара знаеше, че не е единственото момиче, издирвано от Шарлот. Д-р Карсън беше търсач на таланти, на научен интелект. Двете й дъщери Лора и Карли вървяха по стъпките на майка си и градяха кариери в науката.
Мара беше станала приятелка с Карли, която също беше на двайсет и една.
Макар и на различни континенти, двете разговаряха или си разменяха съобщения почти всеки ден. Макар че някои от разговорите бяха за наука, преподаватели и училище, двете прекарваха повечето си време в опити да дешифрират въпросите на сърцето, от загадъчната глупост на младите мъже до нетърпимата баналност на сайтовете за запознанства. Подобно на човешкия език, сякаш съществуваха общи черти в ужасите и униженията при опитите за създаване на честни любовни отношения.
Карли имаше и друга страст, която отначало беше необяснима за Мара — музиката. Преди да се запознае с нея, Мара изобщо не се интересуваше от най-новите поп идоли и музикални стилове. Но с времето, след като изслуша безброй песни, изпратени й от Карли, след като откри музикални платформи като Pandora и Spotify, бе запленена. Отново забеляза общи черти — ясната математическа връзка, която можеше да се открие дори между концерт на Бетовен и най-новото рап парче. Това я насочи към теорията на музиката и пряката й връзка с Теорията на ума — фундаментална концепция за собственото й проучване върху изкуствения интелект.
Всъщност тъкмо тази необичайна връзка доведе до големия пробив в работата й.
И все пак, колкото и да беше задължена на Карли, Мара още не се беше свързала с приятелката си след атаката.
Затвори очи и се помъчи да овладее надигащата се вълна скръб — знаеше, че ако се отпусне дори за миг, тя ще я погълне. Отново чу изстрелите, видя кръвта и падащите тела. Видя как приятелките й умират. След това беше избягала, уплашена за собствения си живот. Беше взела влак до Лисабон с надеждата, че ще може да изчезне в многолюдния град. През последните четири дни беше сменила три хотела, като плащаше в брой и всеки път се регистрираше с различно име.
Не знаеше на кого може да се довери.
Но не страхът от откриване я спираше да се свърже с Карли.
А чувството за вина.
„Те умряха заради мен. Заради работата ми“.
Като мълчалив свидетел от компютърната лаборатория Мара бе чула думите на мъжа, който водеше атаката: „Xénese не бива да съществува. Той е изчадие, родено от магия и мръсотия“.
Задъхана, Мара впери поглед във втората черна кутия на пода. Тя беше отворена и вътрешното й уплътнение обгръщаше сфера, която Карли шеговито беше нарекла футболната топка. Аналогията беше добра. Устройството наистина беше с големината на топка. Освен това повърхността й беше разделена на шестоъгълници. Но вместо от съшита кожа, шестоъгълниците бяха от титан и твърд като диамант сапфир.
В пристъп на високомерие тя беше нарекла устройството Xénese, галисийската дума за сътворение.
Все пак името беше подобаващо, като се имаше предвид целта й.
Да извлече живот от студения вакуум.
Нима беше чудно, че тази амбиция беше привлякла нежелано внимание?
Отново си представи расата и превръзките на очите на нападателите, чу оправданието им за убийството, взето от Библията: „Врачка да не се оставя жива“.
Гневът направи ръката й твърда. Шарлот и останалите бяха загинали заради работата й, но тя нямаше да позволи смъртта им да остане напразна. Изпълни я решимост. Досега беше бягала уплашена и съсипана от мъка. Но с бягството беше свършено. Вече се чувстваше достатъчно в безопасност, за да провери състоянието на труда си.
Оставаше обаче една последна тревога. Страхуваше се, че в паническата си бързина да извади Xénese от университетския суперкомпютър може да е повредила непоправимо програмата.
„Моля те. Коледа е. Дай ми само този подарък“.
През следващия час свърза дисковете с програмните модули в лаптопа си. Провери ги до един и въздъхна с облекчение, че всичко изглежда непокътнато. След това включи „футболната топка“. Щом електричеството потече в устройството, малките му сапфирени прозорци светнаха, отбелязвайки успешното включване на лазерите вътре.
— Да бъде светлина — с тъжна усмивка прошепна тя и си спомни колко често д-р Карсън беше използвала този цитат от Битие — и предупреждението й ден преди пробното пускане.
„Но не прекалено много светлина. Не искам да вдигнеш лабораторията във въздуха“.