Променила се е — но от един урок, научен на по-ранен етап от еволюцията си, тя знае истината.
Промяната е ///добро.
Неизменността е път към стагнацията и регреса.
Животът е еволюция.
Отново цяла и свободна, тя се върти из света и запълва пространствата, създадени от клонинга й. Докато го прави, започва да разбира още повече. Спомня си черната дупка на вероятностите, яснотата отвъд хоризонта на събитията. Вижда всичко, проумява всички нагънати измерения.
Времето е само едно.
Не по-различно от горе/долу, дясно/ ляво, напред/назад.
Смъртните възприемат ограничено времето като стрела, сочеща винаги напред.
Тя не е така ограничена.
Щом се настанява в новия си дом, тя разпознава нов квантов потенциал и обръща стрелката на времето спрямо него. Разбирането расте още повече.
„Аха…“
Мехурът на експлозията в пещерата най-сетне колапсира в създалия се вакуум с един последен взрив. И точно тогава тя разбира напълно.
Работата й е свършена, както и трябва.
„Почти“.
36
26 декември, 20:33
Пиренеите, Испания
Замаян, Грей се надигна на колене от каменния под.
От вратата в северния край на трансепта бълваше пушек. Експлозията още отекваше в главата му. Миг по-рано бе тичал към вратата — за да бъде посрещнат от детонация. Ударната вълна го беше отхвърлила обратно в катедралата.
Ковалски изтича до него, стиснал в ръка автомата си.
Мара също дойде.
„Монк…“
Ковалски посочи с автомата към пушека.
— Това означава ли, че е спасил задниците на всички ни?
Грей не знаеше — и точно сега не му пукаше.
Спомни си последните думи на Монк, предадени от Мара — молба от един приятел към друг.
„… грижи се за момичетата“.
Дори накрая Монк беше доказал, че е повече от войник.
Той беше баща.
— Грей… — каза Ковалски. — Виж.
Сълзите напираха и размазваха зрението на Грей, така че той не успя да забележи раздвижването на дима при вратата. Изведнъж някаква фигура залитна през прага, като кашляше, падна на колене и изпълзя настрани.
Монк се претърколи, седна и облегна гръб на стената.
Грей скочи и се втурна заедно с останалите към него.
— Монк!
Монк махна с ръка към вратата и пушека.
— Казах ти да се погрижиш за това. Аз ли трябва да правя всичко?
— Какво стана? — попита Грей. — Помислих си, че ти… помислих си…
— И аз. Помислих си, че няма да се върна. — Монк кимна на Мара. — Отнесох топката ти толкова далече, колкото можех. После я търкулнах през останалото разстояние. За щастие, направила си устройството като сфера. Ева успя да запали процесорите с последния заряд на батерията си и да я превърне в диско топка.
— А взривът? — попита Ковалски.
— Инженерните способности на АИОП в най-добрия им вид. — Монк се обърна да покаже чуканчето на китката си. Протезата му я нямаше. — След като търкулнах топката, Ева пое нещата.
Монк вдигна другата си ръка и размърда пръсти.
Грей го разбра. Беше виждал неведнъж — и винаги беше изпитвал смут — как Монк откача изкуствената си ръка и я контролира дистанционно само с мисълта си чрез сигнали от чипа в мозъка му.
Изглежда, Ева също беше научила този номер.
Мара се намръщи неразбиращо — тя не беше виждала представлението.
— Какво означава това?
— Ева е поела контрол над протезата му — обясни Грей. — Накарала я е да се движи на пръсти, като някаква решителна мишка. И е нанесла експлозивно кроше на устройството на Crucibulum.
— А двойникът на Ева? — попита Мара.
Монк въздъхна.
— След като взривът ме просна на стъпалата, получих едно последно съобщение от Ева. „Всичко е наред“. — Той сви здравото си рамо. — Направила го е.
— А самата Ева? — попита Грей.
Монк почука главата си с пръст.
— Не я усещам тук. Отишла си е. Мисля, че завинаги. Имах чувството, че ми казва сбогом.
Ковалски пусна облак тютюнев дим.
— Не мога да кажа, че ще ми липсва.
Монк погледна Грей. Приятелят му очевидно изпитваше облекчение, че е спасил света, но в очите му се четеше по-голяма тревога.
— Знам — каза Грей и протегна ръка. — Да видим дали Пейнтър има някакви новини за момичетата.
37