Опита се да си обясни как пръстът на Монк би могъл да бъде запратен в миналото. Xénese устройството на Ева имаше квантов двигател в основата си. Самата Ева се беше превърнала в недостижимо за ума същество. Добавиш ли към това експлозията на С4, скрит в протезата на Монк, кой знае какво би могло да се случи?
Въпреки това Грей не можеше да приеме, че пръстът на Монк се е озовал случайно в онова време, особено като се имаше предвид поредицата събития, довели до този момент. Дали пръстът е бил поставен от Ева в пещерата, за да привлече внимание? Да помогне за намирането на Ключа? Да задвижи всичко?
Ако беше така, парадоксът си оставаше.
Главата го заболя от него.
Спомни си обяснението на Мара за способността на AlphaGoZero да предвижда ходовете, как можел да изчисли трилиони и трилиони варианти и едва ли не да вижда в бъдещето.
А Ева беше неимоверно по-съвършена програма.
Докато Грей не беше в състояние да проумее този парадокс, Ева несъмнено можеше да го направи. В такъв случай въпросът се превръщаше в защо.
Дали пръстът на Монк се беше озовал тук по чиста случайност? Или това беше добронамерен акт, целящ спасяването на света в бъдещето? Или пък имаше нещо по-злокобно, някакъв вековен план, чиято крайна цел да е освобождаването на ИИ? Или пък просто урок, подобен на онези от подпрограмите на Мара, в който обаче ние сме учениците и трябва да разберем опасностите от безогледното изследване в областта на ИИ?
Или беше някаква комбинация от всичко това?
Главата отново започна да го боли.
Вероятно никога нямаше да научи. Би било глупаво дори да се опитва да проумее намерението на интелект, безкрайно по-голям от неговия и достатъчно безсмъртен, за да планира за векове напред.
Накрая се изправи, затвори капака на реликвария и обърна гръб на тази загадка със съзнанието, че никога не би я решил — не би могъл да я реши.
Затова се насочи към онова, което имаше смисъл.
Представи си Сейчан и детето, което очакваше да се роди.
Още не знаеха пола му.
Момче или момиче?
„Поне това е загадка, която мога да разреша“.
„Измъкнах се жив…“
Тодор тича посред нощ по снежния склон, като често губи равновесие и се хлъзга надолу. Над черните борове студеното небе е обсипано със звезди, а луната е като ярък сърп. Събудил се е преди час, вир-вода пред адската вещерска пещера. Спомня си експлозията и как го е изхвърлила високо във въздуха.
„Явно съм паднал в реката и тя ме е отнесла навън“.
Ако може да има доказателство, че Бог го обича — това е. Тодор разбира по-добре от всякога, че е бил избран да бъде Негов войник. Изгубил е битката, но не и войната. Възнамерява да намери другите клетки на Crucibulum и да отмъсти. Твърдо решен е да се погрижи саможертвата на Великия инквизитор Гуера да не е била напразна.
Вглежда се напред за светлини, за място, където да се стопли. Навсякъде из Пиренеите има ферми и села. Мокрите му дрехи са започнали да замръзват, нощта става още по-студена и тъмна.
Знае, че трябва да продължи да върви.
Спуска се в тъмна долина, спира и се опитва да се ориентира. Познава добре планината. Трябва да се отърси от паниката си и да мисли.
Изведнъж усеща очи, които се взират в него от мрака.
Тихо ръмжене отляво.
Тодор се обръща и прикляква.
Някаква сянка се раздвижва, после втора и трета.
Отново се чува ръмжене от всички посоки — след което към небето се надига продължителен вой. Други се присъединяват към него, хорът им изпълва нощта.
Вълци.
Кошмарът от детството му е станал реалност.
Той побягва нагоре по склона. Сърцето му бие бясно. Чува стъпките им, тежкото дишане, ръмженето. Подхлъзва се и се плъзга надолу. Извиква от ужас и скача напред, продължава да се катери на четири крака.
Зъби захапват глезена му, откъсват плът от костта.
Тодор изкрещява, когато огънят избухва нагоре по крака му и мускулите се свиват. Стиска зъби толкова силно, че си отхапва езика. В устата му също пламва пожар.
Гърчи се, без да може да разбере.
Още вълци изникват от мрака, огромни зверове с гладно блестящи очи и заплашително настръхнала козина.
Ужасен, Тодор вдига ръка към тях — но жестът му само ги примамва.
Водачът се хвърля и захапва ръката му, троши костите й.
Огънят избухва и там.
Тодор пада по гръб, коремът и гърлото му са оголени.
Глутницата се нахвърля върху него, дере и разкъсва, хапе и дърпа. Тодор е изкормен, вътрешностите му се изсипват навън, вълците се бият за тях. Той се гърчи и пищи. Колкото и невъзможно да изглежда, още е жив.