— А какво тогава?
— Ева 2.0, която ни помогна накрая, от самото начало се учеше по-бързо от първата версия. Сякаш част от старата програма беше оцеляла като призрак в квантовия й двигател. Знаем много малко за случващото се в алгоритмичните черни кутии на сложните компютри. Може би някаква запазена част от първата версия на Ева се е сляла с втората. И именно тази случайна комбинация от код и фактори е породила Ева 2.0.
— В такъв случай би било невъзможно да повториш точно обстоятелствата.
— Може би това е причината да не мога да възпроизведа Ева 2.0.
— Или може би твоята Ева просто се е сдобила с душа — каза Карли. — Нещо, което също не би могла да възпроизведеш.
Карли очакваше Мара да завърти очи, но приятелката й се замисли над думите й.
— Едва ли ще разберем някога. — Тя посочи напред. — Това е отбивката за фермата на баща ми. Почти стигнахме.
Карли отново стана неспокойна и започна нервно да се върти на мястото си, докато Мара завиваше по черния път. Колата заподскача, докато се изкачваше към хълмовете около селото.
За да се разсее, Карли се замисли над думите на Мара. Надяваше се приятелката й да е права, че за създаването на Ева 2.0 в целия й блясък са необходими точно тези обстоятелства. Това означаваше, че смъртта на майка й не е била напразна. Гибелта й беше накарала Мара да изключи първата версия на програмата си и така да открие пътя за Ева 2.0 и за спасяването на света.
Харесваше й да мисли, че това е истината.
— Стигнахме — каза Мара. — Една от деветте pallozas все още стои и е единствената, която все още се използва за живеене. Повечето са станали туристически атракции или музеи.
— Но за теб е дом.
Мара се усмихна и спря пред входа на старата кръгла постройка с островръх тръстиков покрив. Беше разказала на Карли, че тези постройки са съществували още от времето на келтите, преди повече от петнайсет века.
Слязоха и ги посрещнаха две овчарски кучета, които изскочиха от предната врата. Последва ги скован мъж със загрубяла от времето кожа и сива коса под филцова шапка. На лицето му цъфна огромна усмивка и той разпери ръце.
— Мара!
Тя се затича, хвърли се в обятията му и го прегърна така, сякаш се опитваше да изстиска всички онези години, през които не е идвала тук.
Карли се усмихна и скръсти ръце на гърдите си. Чувстваше се малко като натрапница.
Баща и дъщеря забърбориха бързо, сякаш се опитваха да кажат всичко едновременно. Бяха преминали на местния галего, опростената версия на испански и португалски, която се говореше в Галисия.
Мара беше учила Карли на езика, но двамата разговаряха твърде бързо, за да може да ги разбира напълно.
Накрая баща й махна към отворената врата.
— Направих caldo galego. Влизайте.
Мара се обърна към Карли.
— Това е каша от зеле, картофи и каквото е останало. — Усмихна се и очите й проблеснаха. — Любимото ми ястие.
Карли пристъпи срамежливо. Отново се почувства много по-плаха в сравнение с новата версия на приятелката си — Мара 2.0.
— Bos dias — поздрави тя бащата на Мара на родния му диалект.
Усмивката му стана още по-широка, очевидно заради опита й, и той я прегърна така, че чак я вдигна във въздуха.
„Добре“.
Мара я спаси, като я хвана за ръка и я придърпа към себе си.
— Това е Карла Карсън — каза официално.
Стисна силно ръката на Карли, очевидно намерила смелост най-сетне да каже онова, което твърде дълго беше останало неизречено помежду им.
— Моята партньорка.
11:56
— Давай, скъпа — окуражи Монк жена си в рехабилитационния център на Университетската болница на Джорджтаун. — Още една дължина и ще обядваме.
Кат го изгледа кръвнишки.
— Спри, че да ти сритам задника.
Подпираше се на пръчките на успоредка, като се мъчеше да мести единия си крак пред другия. По челото и под мишниците й беше избила пот. Монк го болеше да я гледа как се мъчи, но полагаше всички усилия да бъде позитивно настроен. По-добре това, отколкото алтернативата.
Никой не можеше да обясни напълно какво се беше случило с Кат, въпреки многобройните неврологични тестове. „Сигма“ беше ограничила броя на докторите и изследователите, които имаха достъп до нея и изобщо знаеха за станалото. Д-р Темпълтън продължаваше да идва от Принстън и да наблюдава невронната прах, която продължаваше да свети — частиците сякаш се захранваха от енергията на мозъка на Кат и от фундаменталното брауново движение, което възбуждаше пиезоелектрическите кристали. Електронната микроскопия беше показала, че кристалите са се променили на атомно ниво, но никой не знаеше как точно и всички опити за повтаряне на промяната се бяха провалили.