Затова Грей искаше да е до приятеля си. Монк не само се тревожеше за жена си, но и беше почти полудял от страх за момичетата. Непрекъснато се лашкаше между кататонен ступор и безумно буйство, насочено към лекарите и медицинските сестри.
Грей го разбираше напълно.
Представи си Сейчан от вчера. Преди Монк и Кат да пристигнат с момичетата, тя се беше излегнала на канапето в дневната. Коледната елха блещукаше, огънят в камината гаснеше. В този момент на спокойствие — нещо изключително рядко за нея — тя го беше оставила да втрие ментов лосион в стъпалата й, докато обгръщаше с длани издутия си корем. В началото на бременността едва не бяха изгубили детето, така че създанието, което растеше в нея, беше още по-скъпоценно.
„А сега и двете ги няма“.
Без да забележи, ръцете му се бяха свили в юмруци. Заповяда на пръстите си да се отпуснат. Сляпата ярост нямаше да ги върне. Гневът нямаше да му послужи за нищо.
Това беше урок, който все още се опитваше да научи.
Докато растеше, винаги се беше намирал между разкъсващи противоположности. Майка му беше преподавала в католическа гимназия, но освен това бе отличен биолог и всеотдаен поддръжник на еволюцията и разума. Баща му беше уелсец, установил се в Тексас, груб работник от петролните кладенци, станал инвалид в разцвета на силите си и принуден да приеме ролята на домакиня. В резултат животът му се управляваше от свръхкомпенсирането и гнева.
Накрая, в пристъп на безсилен гняв, Грей беше избягал от къщи. Постъпи в армията на осемнайсет, стана рейнджър на двайсет и една и служи с отличие както на терен, така и извън. На двайсет и една беше изправен пред военен съд, задето беше ударил старши офицер — дръвник, който бе станал причина за смъртта на невинни хора. Заради избухването си Грей си спечели една година в Левънуърт, след което получи предложение от Пейнтър Кроу да насочи талантите и уменията си в нова посока.
Това беше преди девет години.
Но ядрото на гнева си оставаше. Грей се страхуваше, че гневът вече е станал част от неговата ДНК, нещо наследствено, което ще предаде на детето си.
„Ако изобщо ми се удаде шанс да се срещна с него“.
Ускори крачка. Пейнтър беше обещал някаква информация за атаката, но беше предупредил, че все още събира допълнителни сведения. Това включваше изпращането на екип криминалисти на „Сигма“ в дома на Грей, които да помогнат на полицията в откриването на улики, позволяващи идентифицирането на нападателите.
Преди да стигне кабинета на директора, някакво движение привлече вниманието му надясно, през отворената врата на едно полукръгло помещение. Това беше комуникационното гнездо на „Сигма“, нервният център на всичко. Обикновено той беше царството на Кат, където тя служеше като главен разузнавателен офицер и заместник на директора.
Млад мъж завъртя стола си от редиците монитори на стената. Джейсън Картър, помощникът на Кат. Под очите му имаше сенки и обикновено хлапашкото му лице беше мрачно и сурово, разкриващо мъжа, в който щеше да се превърне.
— Как е Кат? — попита той.
Грей разбираше, че младокът се мъчи да е учтив. Беше свързан в гнездото и вероятно знаеше повече от Грей за резултатите от медицинските изследвания и жизнените показатели на Кат. Зад рамото му на един екран блестяха снимки на дъщерите на Монк Пени и Хариет. Под тях течеше надпис Изчезнало дете. Снимките на момичетата бяха разпратени чрез системата за оповестяване из целия Североизток.
— Пейнтър ме натовари да работя върху нещо за срещата ви — обясни Джейсън. — Трябва да…
— Трябва да се захващаш за работа — озъби му се Грей, откъсна поглед от снимките на децата и продължи нататък. Не искаше да се застоява тук по-дълго от необходимото. Все пак се изчерви заради избухването си — Джейсън просто се опитваше да помогне.
Вратата на Пейнтър беше отворена и Грей влезе.
Кабинетът беше спартански обзаведен. Единствената лична вещ в него беше бронзова творба на Ремингтън, поставена върху пиедестал в ъгъла — изобразяваше изтощен индиански воин, отпуснат върху коня си. Грей подозираше, че целта на скулптурата е да напомня на директора както за произхода му, така и за цената на битката за всеки войник. Иначе единствените мебели бяха два стола и огромно махагоново бюро в средата на стаята. Три от стените бяха заети от плоскоекранни монитори.
Пейнтър стоеше пред един от тях и изучаваше карта на Североизтока, върху която бавно се придвижваха червени символи V, маркиращи самолети. Явно получаваше данните от Контрола на въздушния трафик.