Майка й беше починала от левкемия само на двайсет и шест. Снимката беше направена няколко години преди това, когато беше била на двайсет и една — на толкова, на колкото беше и Мара в момента.
Тя се загледа във фигурата на екрана, като зърваше в нея черти от самата себе си, генетична наследственост, предавана от майка на дъщеря. Кожата на фигурата беше няколко нюанса по-тъмна от нейната. Родът на майка й идваше направо от някогашните маври, които през осми век проникнали в Испания от Северна Африка през Гибралтар. Ева приличаше на някаква богиня от онези времена.
На оживяла мургава Мадона.
Сякаш усетила погледа й, Ева се обърна. Очите на тъмното й лице сияеха, загледани право в Мара. Тя си представи редиците код, течащи зад тези очи, и потръпна.
Трябваше да си напомни едно нещо.
„Това не е майка ми“.
А аватар на растящ, почти извънземен разум.
Понеже знаеше, че трябва да укроти онова, което съзряваше в Xénese, Мара погледна отстрани на екрана. Там течаха потоци светове, които се смесваха прекалено бързо, за да се разгледат — милиони думи на стотици различни езици, маркиращи прогреса на вкарването и вграждането на втората подпрограма в Ева.
Вторият модул представляваше версия на оригиналната й програма преводач AllTongues. За да може да общува с Ева, програмата трябваше да научи език — при това не само един, а всички. Това обаче не беше основната цел на този модул. Тя следваше от причината, поради която Мара беше създала приложението си. Намерението й тогава беше да докаже наличието на единство на всички езици, да покаже как на фундаментално ниво съществува основен код, който свързва човешката мисъл с общуването. Целта на подпрограмата беше да извърши обратния процес за Ева. Иначе казано, да я научи на всички човешки езици, за да може да разбира човешката мисъл.
Първия път, когато Мара беше пуснала подпрограмата, за изпълнението й беше нужен почти цял ден заради огромното количество данни в модула. А сега часовникът показваше, че ще е нужно само половината от това време.
„Защо?“
Усети ледена тръпка, когато стигна до един възможен отговор. Когато беше побягнала от лабораторията, бе изтръгнала Xénese, като беше оставила само основния му код. На практика го беше върнала в изходна позиция, в най-простата му форма.
Но сега се питаше дали е било така.
Дали някаква част, която беше създала по-рано и се беше опитала да демонстрира на д-р Карсън и останалите, не беше оцеляла? Дали нямаше някакъв дух в духа, някаква следа от предишния интелект?
„И ако има, какво означава това?“
И ако беше права, как можеше подобна неизвестна променлива да повреди работата й? Не знаеше отговора и се замисли дали да не прекъсне проекта. Протегна ръце, пръстите й увиснаха над клавиатурата.
Кодът за прекратяване беше известен само на нея.
Въпреки това тя се поколеба.
Загледа се във фигурата, която се движеше в злачната гора, в лицето на Ева, огледало на лицето на майка й.
Представи си д-р Карсън и останалите. Те бяха умрели, за да може Мара да продължи работата си. Шарлот все й повтаряше да бъде дръзка, да рискува, да разширява границите.
Черната котка при прозореца измяука недоволно.
Мара се обърна и срещна погледа на огромните жълти очи. Може би създанието беше пратеник на д-р Карсън.
Сложи ръце в скута си и подпрограмата продължи да работи.
„Просто трябва да съм по-бдителна“.
Докато си мислеше за това, чу някой да казва името й. Стресната, Мара се обърна към телевизора. Видя лицето си на екрана. Водещият я описваше като „оперативно интересно лице“ във връзка със смъртта на американския посланик и четири други жени. Преди Мара да успее да реагира, на екрана се появи картина от летище в Лисабон. В хангар беше поставен ковчег с американското знаме върху него. Около него се бяха събрали мъже и жени. През отворената врата се виждаше сив самолет, който очакваше да върне тялото в родината на покойницата.
Потресена, Мара отначало не чу какво казваха — докато на екрана не се появи красива млада руса жена с безупречен черен костюм, пребледняло лице и измъчени очи. Това беше дъщерята на д-р Карсън Лора. Стоеше пред множество микрофони.