Мара се премести по-близо, за да чува думите й.
— Ако знаете нещо за убийството на майка ми или за местонахождението на студентката й Мара Силвиера, моля да се свържете с властите. — В долната част на екрана запълзяха телефонни номера. — Моля ви, трябват ни отговори.
Лора като че ли искаше да каже още нещо. Стоеше с треперещи рамене и се взираше право в обектива на камерата. След това сякаш се срина, скри лице в шепи и се обърна. Друга млада жена се приближи до нея и я прегърна. Приличаше почти на нейна двойница.
— Карли…
Мара посегна към екрана, сякаш можеше да утеши най-добрата си приятелка.
„Толкова съжалявам…“
Картината се задържа върху опечалената двойка сякаш за цяла вечност и накрая прекъсна. Водещият в студиото добави още подробности. Самолетът с тялото на д-р Карсън и семейството й щял да отлети за Щатите по-късно следобед.
Емисията продължи с други новини и Мара изключи телевизора.
Остана неподвижно няколко напрегнати секунди, като се приканваше да поеме риска. Изведнъж усети огромната тежест върху раменете си.
„Не мога да го направя сама“.
Международното летище беше само на двайсет минути път с такси. Мара погледна лаптопа, където часовникът отброяваше колко остава до завършването на подпрограмата.
„Ще имам достатъчно време“.
Грабна палтото си и тръгна към вратата.
10:18
Карли крачеше напред-назад в празната частна чакалня на летището. Подръпваше краищата на сивата си блуза, раздразнена от тясното черно сако. С всяка крачка твърдата кожа на новите й обувки се впиваше в глезените й.
Сякаш нищо не й беше наред.
Но пък, от друга страна, нищо не беше наред.
„Коледа е, а аз връщам майка си у дома в ковчег“.
Или поне прахта й.
Само това беше останало от майка й след опожаряването на хранилището на библиотеката. Пламъците бяха превърнали затвореното пространство в зловещ крематориум. Телата на петте жертви бяха идентифицирани само по парчета метал — пръстени, пломби, имплант на бедрена става от титан.
Карли пое дълбоко дъх и пропъди тези мисли.
Усещаше върху себе си погледа на агента от Дипломатическата служба за сигурност, който стоеше на пост при вратата. Непрекъснато следеше движенията й в малкото помещение. След убийството на американски посланик охраната на близките му се затягаше.
Това също не допадаше на Карли. Нямаше никакво желание да ходят по петите й. Майка й беше научила и двете си дъщери на решителна независимост.
Освен това тя подозираше, че новите охранители са повече за показ, отколкото от загриженост за сигурността им, привидни мерки за сигурност, вече закъснели. Къде беше била тази охрана преди четири дни? Онези, които бяха убили майка й, отдавна бяха изчезнали. Карли беше видяла снимки на извършителите, взети от видеозапис, който не й позволиха да изгледа. С расата, поясите и превръзките на очите те приличаха на членове на някакъв фундаменталистки култ, нахвърлили се върху няколко невъоръжени жени и дрънкащи религиозни безсмислици. Представи си ги как се измъкват и се поздравяват един друг за храбростта си, преди да се изпокрият в миши дупки.
„Копелета“.
Погледна вратата. Чувстваше се като в капан. Искаше да се махне оттук. Или поне да намери работещ на Коледа бар, в който знаят как се смесва „Джак Даниълс“ и кола. Макар че ако трябваше да е честна, можеше да мине и без колата.
Лора поне се беше измъкнала от чакалнята. Беше отишла с баща им да се погрижи за каквото там трябваше да се направи. Баща им беше направо съсипан. Той преподаваше английски в Есекс Каунти Колидж, намиращ се приблизително между Принстън, където учеше Лора, и Нюйоркския университет, в който беше Карли. Едва миналата година беше успял да преодолее ужаса си покрай рака на гърдата на майка им.
„А сега това“.
Би трябвало да отиде с Лора, но гневът й я правеше лоша компания. Лора беше по-подходяща за това, по-уравновесена. Като по-голямата сестра, която трябваше да наглежда Карли, тя винаги беше по-сериозна и определено по-малко избухлива.
Въпреки това Карли се чувстваше виновна, че не е с тях.
Мобилният телефон в джоба й даде сигнал за пристигнало съобщение.
Сигурно Лора й казваше, че се връщат.
Извади телефона, погледна го и замръзна. На екрана беше изписана една-единствена дума.
Банкок
Продължи да крачи, за да не привлича внимание. Думата беше код, заимстван от рок мюзикъла „Шах“ и песента „Една нощ в Банкок“. Двете с Мара го бяха гледали на Бродуей първия път, когато се бяха срещнали преди около пет години — тогава Мара беше дошла с майка й в Щатите. Оттогава го използваха всеки път, когато искаха да поговорят и питаха дали другата е свободна.