Вещерът коленичи върху мръсната слама зад железните решетки и се замоли на Бог.
Инквизиторът Алонсо де Саласар Фриас наблюдаваше необичайната гледка. Едва различаваше фигурата. Килията беше тъмна, осветена единствено от трептящите пламъци, издигащи се от близкия селски площад. През същия тесен прозорец достигаше миризмата на изгоряло месо и правеше компания на мъртвешкото танцуващо сияние по каменните стени.
Заслуша се в шепота на вещера на латински, загледан в долепените длани и наведената глава. Молитвата беше позната — Anima Christi, съставена от Игнаций Лойола, основателя на Обществото на Исус. И напълно подходяща, тъй като коленичилият вещер беше йезуитски свещеник от същия орден.
Алонсо си преведе наум края на молитвата: „И в часа на смъртта ми ме призови при Себе си, поведи ме да Те възхвалявам с всичките Ти светци за вечни времена“.
— Амин — каза Алонсо, за да привлече вниманието на обвинения вещер.
Изчака го да се изправи. Макар че свещеникът със сигурност не беше на повече от четирийсет и седемте години на Алонсо, ставите му изпукаха. Дрехата, която му бяха оставили, висеше на раменете му като на закачалка. Лицето му беше изпито и покрито със синини. Тъмничарите бяха обръснали главата му, като бяха порязали кожата на няколко места.
Алонсо изпита мимолетно съжаление към окаяното му състояние, макар да знаеше, че това е Божи човек, обвинен в ереста на магьосничеството. Беше пристигнал в това малко баско село по личното нареждане на главния инквизитор, за да проведе разпита. Бе пътувал цяла седмица през Пиренеите, за да стигне до селцето недалеч от границата с Франция.
Свещеникът изкуцука до железните решетки и ги сграбчи с кокалести пръсти, които трепереха от слабост.
„Кога са го хранили за последен път?“
Думите на йезуита обаче бяха твърди.
— Не съм вещер.
— Точно това ми е наредено да определя, отче Ибара. Прочетох обвиненията срещу теб. В тях се твърди, че практикуваш вещерство и използваш муски и амулети, за да лекуваш болните.
Свещеникът помълча, после каза:
— И аз знам за теб, инквизитор Фриас. За репутацията ти. Бил си един от тримата съдии в процесите в Логроньо преди две лета.
Алонсо едва не трепна от срам и се наложи да извърне поглед, но не можеше толкова лесно да избяга от трептенето на пламъците и вонята на почерняла плът. Тези гледки и миризми му бяха добре познати. По време на процесите в градчето Логроньо той беше раздавал присъди заедно с други двама инквизитори. И сега вината за стореното го гризеше. Това беше най-големият процес срещу магьосници в Испания.
Обвиняването на една-единствена жена — Мария де Симилдегуи — бе разгоряла истински пожар от истерия и паника. Тя беше заявила, че е присъствала на вещерско сборище, и бе посочила с пръст други, които на свой ред бяха наклеветили още хора. Накрая триста души бяха обвинени в сношение с дявола. Много от тях бяха още деца, най-малкото — на четири години. Когато Алонсо пристигна в Логроньо, другите двама инквизитори бяха свели обвинените до трийсет. Онези, които си бяха признали за престъпленията, бяха наказани, но бе проявена милост и пламъците им бяха спестени. За съжаление дванайсетима упорито отказаха да се признаят за виновни и бяха изгорени на кладата.
Сега смъртта тежеше на душата му — не защото не беше успял да ги накара да си признаят, а защото вярваше в невинността им. Бе изразил убеждението си по-късно и се беше изложил на голям риск, когато беше споделил мнението си пред главния инспектор на Испанската инквизиция Бернардо де Сандовал и Рохас, на чието приятелство разчиташе много. Вярата му в отношенията им се крепеше на добри основи. Жестокото и кръвожадно време на кралския инквизитор Томас де Торквемада беше отминало преди век. Главният инспектор го изпращаше сам да води разследвания в района на баските в Испания и да отделя истерия от реалност. И той пътуваше вече от близо два месеца, като разпитваше обвинени и затворени. Досега беше открил само лъжливи самопризнания, изтръгнати с мъчения — истории, пълни с противоречия и неточности. През обиколката си все още не беше открил нито един сигурен случай на вещерство.
В личната си борба да спаси душите, обвинени в подобни престъпления, той имаше едно-единствено оръжие.
Отново насочи вниманието си към свещеника и потупа кожената си чанта.
— Отец Ибара, тук нося Едикт на вярата, подписан от главния инспектор. Той ми позволява да опростя всеки, който признае престъпленията си, закълне се във вярност в Бог и се отрече от дявола.