Приятелката й се обърна.
— Какво има?
— Компютърът ми. — Тя погледна към изхода. — Оставих го да работи в хотела.
— Значи Xénese е още с теб?
Дишането на Мара се забърза.
— Преди, когато майка ти беше… по време на атаката стана нещо странно. Процесорът започна да се държи шантаво и изрисува един символ, сякаш е нещо важно. — Тя се вкопчи в ръката на Карли.
— Мисля, че е важно. Все едно се опитваше да установи връзка, но не знам защо или какво си е мислел.
— И сега си го пуснала отново — каза Карли. — Опитваш се да го накараш да ти каже. Умно.
— Действията му ми се сториха прекалено целенасочени. Може да не е нищо, или…
— Или е имало нещо общо с атаката.
Мара прехапа устна.
„Може би“.
— Да идем при Лора и татко. Те ще знаят какво да правим нататък.
Мара кимна и тръгнаха отново, хванати за ръце. Но успяха да извървят само три крачки, когато някой я сграбчи за другата ръка, дръпна я назад и я изтръгна от Карли. Изненадана, приятелката й изгуби равновесие, залитна към някакъв огромен мъж, който сякаш ги причакваше, и той я стисна здраво, с очевидно лоши намерения.
Ръката, сграбчила Мара, рязко я завъртя. Видът на нападателя накара писъка й да замре в гърлото й — мускулест гигант, който се извисяваше над нея. Но не размерите му я сковаха от ужас, а лицето — маслинено, с бездънни черни очи.
И най-вече четирите драскотини по едната му буза.
Мара си представи как майката на Карли се беше нахвърлила върху лидера на нападателите. Шарлот беше забила нокти в бузата му, разкъсвайки превръзката му за очи.
Този беше убиецът й.
Ужасът моментално се смени с ярост. Сякаш обсебена от отмъстителния дух на д-р Карсън, Мара измъкна откраднатия нож от колана си и го заби с всички сили в държащата я ръка.
Мара очакваше, че атаката й ще накара нападателя й да отстъпи, но хватката му само се стегна още повече. Устните му се разтеглиха в подигравателна усмивка.
Откъм мъжа, който държеше Карли, се разнесе гърлен вик. Тя беше успяла да забие токчето си в крака му. После рязко отметна глава назад, когато той се преви. Черепът й улучи носа му и от него шурна кръв. Хватката му отслабна и това й позволи да се отскубне и да се хвърли към мъжа, който държеше Мара.
Фрасна го с юмрук в гърлото и гигантът се задави от удара, който едва не смаза гръкляна му.
Мара се отскубна.
— Давай! — извика й Карли.
Затичаха навътре в терминала, но от тълпата стреснати пътници пред тях се отделиха други мъже с намерението да им препречат пътя. Бяха прекалено много и дори Карли със завидните си умения не можеше да се справи с тях. Приятелката на Мара, която винаги преливаше от енергия, посещаваше курсове по крав мага в Нюйоркския университет — бойно изкуство за самозащита, разработено от израелските военни.
— Насам! — Мара задърпа приятелката си в обратната посока и се затича към изхода.
Пред терминала чакаха таксита. Преди някой да успее да ги настигне, двете изскочиха навън и се втурнаха към първата кола в колоната, като изблъскаха някакъв мъж, помъкнал куфар на колелца.
— Descuple — извини му се Мара в движение, докато се качваха в таксито.
— Давай! — извика Карли на шофьора. — Rapido!
Шофьорът не показа никаква реакция, а просто превключи на скорост и потегли.
Мара се обърна да погледне през задното стъкло. Видя как гигантът изскача навън. Държеше прободената си ръка до гърдите си и се оглеждаше, но не успя да ги забележи.
„Слава богу“.
Още мъже се събраха зад гиганта. Той размаха здравата си ръка и групата му се отдалечи забързано, явно с намерението да се измъкне преди охраната на летището да е реагирала.
Мара се обърна напред.
Карли повдигна вежда.
— Добре, а сега какво?
— Онзи мъж в терминала.
— Копелето, което наръга като прасе ли?
Мара кимна.
— Той… той е убиецът на майка ти.
10:55
Тодор Иниго седна на предната седалка на микробуса „Мерцедес“. Към ухото му беше притиснат телефон, който той придържаше с рамо. Бавно извади ножа от ръката си; назъбеното острие остърга костта му.
Шофьорът — наблюдаваше го с крайчеца на окото си — направи гримаса от гледката.
Тодор остана невъзмутим, изражението му изобщо не се промени, докато вадеше ножа. Пусна го на пода и се зае да превърже раната. Работеше безстрастно, не изпитваше никакви неудобства.
Това беше неговото проклятие и благословия.
Според науката състоянието му — вродена нечувствителност към болка — се дължеше на мутация в гена PRDM12, която изключваше всичките му рецептори за болка. Само стотина души по целия свят имаха този синдром.