— И е по-евтино.
Мара я погледна. Беше по-изненадана от разбирането й, отколкото би трябвало да е. В Нюйоркския университет Карли изучаваше инженерство с наблягане върху механичния дизайн.
— Да направиш робот с рецептори, които му позволяват да изучава реалния свят, и със сензори за анализ на всичко, са необходими космически суми — каза Карли. — Ако изобщо е възможно да се направи.
Мара махна към лаптопа.
— Това беше много по-лесно… и възможно.
— Но ти каза, че това е само първата причина за създаването на виртуалния свят. Каква е втората?
Мара гледаше как бурята на хоризонта набира сили. Гласът й се сниши, сякаш се тревожеше да не ги подслушат.
— Освен това той служи и като затвор.
— Затвор ли?
— Златна клетка. От съображения за безопасност реших, че е най-добре да отгледам ИИ в дигитална площадка, където той да премине през тази фаза на обучение, това детство, изолиран и в същото време…
— Неспособен да избяга в големия свят.
Мара кимна.
— Където има риск да се превърне в нещо опасно и да всее хаос. Затова преди да отворя вратата на клетката исках да съм сигурна, че той разбира и оценява човека, че има някаква версия на дигитална душа.
— Втора предпазна мярка. Разбирам.
— Но не задължително напълно сигурна.
— Какво искаш да кажеш?
— Да си чувала за експеримента с ИИ кутията?
Карли се намръщи.
— Преди няколко години директорът на Института за изследване на машинния разум в Сан Франциско проведе опит, за да види дали затворен като Ева ИИ е в състояние да избяга. За целта се поставил на мястото на изкуствения интелект — използвал собствения си човешки разум, за да имитира някакъв бъдещ ОИИ — и се заключил в онлайн чатрум, във виртуална кутия. Изправил се срещу куп дот-ком гении, чиято цел била да не позволят на този човешки ОИИ да избяга в големия свят. При успех наградата им била хиляди долари. Директорът обаче успявал да се измъкне всеки път.
— Как го е направил? С лъжи, мамене и заплахи ли?
— Не знам. Така и не казаха. Но това е просто човешки интелект. — Мара погледна лаптопа. — Ами ако нещо е стотици, ако не и милиони пъти по-умно?
Карли отново погледна екрана и на лицето й се изписа тревога.
— Да се надяваме, че ще се окажеш по-добър пазач.
— Направих всичко възможно. В университета имах и допълнителни предпазни мерки. Докато Xénese беше затворено в Милипея Клъстър, го свързах с хардуер с апоптозни компоненти.
— Апоптозни?
— Програмирана смърт.
Карли погледна сияещото устройство на пода.
— Иначе казано, обкръжила си Xénese със смъртоносен ров, за да изолираш допълнително онова, което расте в него.
— Но вече не. — Мара погледна приятелката си, търсейки подкрепа за това решение. — Трябваше да извадя устройството от защитния кръг. Нямах избор. Не можех да рискувам програмата ми да попадне в неподходящи ръце.
Карли кимна.
— И ни даде шанс да научим какво се е опитвала да ни съобщи накрая.
Мара впери поглед в приятелката си. Очите й се напълниха със сълзи.
— Аз… дължах на майка ти… на останалите… поне да опитам.
Петте жени от „Брусас“, които бяха отпуснали стипендията на Мара и завинаги бяха променили живота й, имаха специално място в сърцето й. Строгата тевтонска практичност на д-р Хана Фест. Милите обноски на професор Сато. Жизнерадостният хумор на д-р Руис. И разбира се, нейната довереница и изповедник Елиза Гуера, директорът на университетската библиотека. Мара беше прекарала безброй часове, често до късно през нощта с библиотекарката — в разговори, споделяне, смях.
„И цялата тази обич си отиде“.
— Трябваше да рискувам — повтори тя. — Заради всички тях.
Карли хвана ръката й. Топлината на дланта й беше окуражаваща.
— Аз бих направила същото. Както и мама.
Сълзите най-сетне бликнаха.
Карли я прегърна. Мара трепереше — и не само от утехата, която намираше в тези силни ръце.
— Трябваше да разбера истината — прошепна тя на приятелката си. — За това кой ги уби. И защо.
14:01
— Близо сме — каза техникът от задната седалка на микробуса. — Сигналът остава силен.
Тодор Иниго завъртя седалката си и изгледа свирепо Мендоса, експерта по електроника на екипа. Слабият мустакат кастилец беше подпрял айпад на коляното си. На екрана му имаше разноцветна карта на Лисабон.
Мендоса се наведе напред и му подаде устройството. На екрана примигваше малка червена точка.
— Където и да се намират, вече не са в движение.