Очите на свещеника блеснаха в мрака, изпълнени с трескава гордост.
— Нямам нищо против да се закълна в последното или да изразя обичта си към Бог, но както вече казах, не съм вещер и няма да се призная за такъв.
— Дори ако от това зависи животът ти?
Ибара му обърна гръб и се загледа в осветения от пламъците прозорец на килията.
— Дойде ли навреме, за да чуеш писъците им?
Този път Алонсо не успя да скрие трепването си. По-рано, докато се бе спускал от планината, беше видял стълбовете пушек, които се издигаха от селото. Беше се замолил да бележат празнични огньове по случай лятното слънцестоене, но въпреки това бе пришпорил коня си, изпълнен с лоши опасения. Беше успял да изпревари залеза, за да бъде посрещнат от плач в покрайнините на селото.
Шест вещици бяха изгорени на клади.
Не вещици… жени, напомни си той.
За съжаление Алонсо не беше първият инквизитор, стигнал до селото. Подозираше, че отец Ибара е бил пощаден засега единствено защото е свещеник.
Алонсо се загледа в гърба му.
„Ако съм в състояние да спася единствено него, тъй да бъде“.
— Отец Ибара, моля те, само признай…
— Какво знаеш за света Колумба?
Алонсо се изненада от странния въпрос, но му трябваше само момент, за да отговори. Беше учил канонично право в университетите в Саламанка и Сигуенса, докато се готвеше да бъде ръкоположен и да влезе в Църквата, и бе добре запознат с житията на всички светци. Но името, изречено от отец Ибара, беше доста спорно.
— Имаш предвид галисийската вещица, която срещнала духа на Христос през девети век, докато отивала на поклонение в Рим.
— Христос й казал, че трябва да приеме християнството, ако иска да отиде в рая.
— И тя го направила, а по-късно станала мъченица и била обезглавена, задето отказала да се отрече от вярата си.
Ибара кимна.
— Макар да влязла в лоното на Църквата, тя продължила да бъде вещица. Селяни от цялата област продължават да почитат и двете страни на личността й — и като вещица, и като света мъченица. Молят й се да ги закриля срещу злите магии и да пази от преследване добрите вещици, които лекуват болните с билки, амулети и заклинания.
По време на пътуванията си из Северна Испания Алонсо беше чувал слухове за култа към света Колумба. Познаваше много жени — образовани жени, — които изучаваха природата и търсеха церове и билки, като черпеха от знанията от езически времена. Някои от тях биваха обвинявани във вещерство и отравяни от свещеници или изгаряни на клада; други търсеха убежище в манастири, където — подобно на света Колумба — можеха да почитат Христос и в същото време да отглеждат билките си и да помагат на болните, заличавайки границата между езичество и християнство.
Алонсо погледна отец Ибара.
Нима свещеникът беше последовател на същия култ?
— Ти самият си обвинен в използване на омагьосани амулети за лекуване на болни — каза Алонсо. — Нима това не те прави вещер като останалите? Ако се признаеш за такъв, мога да използвам едикта, за да се намеся…
— Не съм вещер — повтори отец Ибара и посочи пушека, влизащ от тесния прозорец на килията му. — Това остана от жените, които лекуваха болните из тези пасища и планински села. Аз бях само техен закрилник като смирен слуга на света Колумба, покровителката на вещиците. Не мога да твърдя с чисто сърце, че съм вещер. Не защото подобно обвинение ми е противно, а защото не заслужавам да бъда наричан така… тъй като не съм достоен за подобна чест.
Алонсо се смая. Беше чувал безброй отричания от обвинени във вещерство, но никога такова.
Ибара пристъпи към решетките.
— Но историята за моя амулет… тя е вярна. Боя се, че пристигналите в селото преди теб бяха дошли да го търсят.
Сякаш в отговор на думите му вратата зад Алонсо се отвори. Появи се закачулен монах с черно расо. Макар очите на новодошлия да бяха закрити от алена ивица, той очевидно можеше да вижда.
— Призна ли си? — сърдито попита мъжът.
Алонсо се обърна към Ибара. Свещеникът отстъпи от решетките и изправи гръб. Алонсо разбра, че Ибара никога няма да се пречупи.
— Не.
— Отведете го — нареди мъжът.
Двама събратя на монаха влязоха, готови да повлекат Ибара към кладата. Алонсо застана на пътя им.
— Аз ще го изведа.
Килията беше отворена и Алонсо излезе с Ибара от затвора на селския площад, като го поддържаше за лакътя, за да му помогне да върви изправен. Свещеникът трепереше не само от слабост и глад, но и от гледката на площада.
Шестте клади продължаваха да димят.
В средата им имаше обезобразени от огъня тела; овъглените ръце бяха вдигнати нагоре със стегнати в железни скоби китки. Имаше струпана седма клада от прясно нацепен орех върху купчина сухи подпалки, високи до кръста.