Д-р Грант кимна.
— Да започваме.
Операторите включиха ЯМР скенера и от съседното помещение отекна тежкото тракане на гигантски магнити. Д-р Грант се наведе над монитора, на който се появи черно-бяло изображение на мозъка на Кат.
Неврологът заговори, без да вдига очи:
— Има три основни въпроса. Пациентката будна ли е наистина? Ще може ли да ни чуе? И в състояние ли ще е да отговори достатъчно силно, за да може машината да регистрира реакцията й?
Монк преглътна и се замоли и трите отговора да са да.
„Иначе ще се окаже, че съм я изложил на опасност без причина“.
Грант посочи единия от техниците.
— Да видим дали може да ни чува.
Техникът се наведе над микрофон, който предаваше на кухи керамични слушалки, изработени специално за целта и позволяващи на невролога да общува с пациент в минимално съзнание, като заглушават шума на скенера и даваните инструкции.
— Капитан Брайънт — енергично и ясно каза техникът, — представете си, че играете оспорвана среща тенис. Представете си я колкото се може по-ясно.
Техникът погледна към д-р Грант, който се наведе към своя монитор, който показваше нов разрез на мозъка на Кат.
За Монк образът по нищо не се различаваше от предишния.
Неврологът се намръщи.
— Ще й дадем една минута и ще опитаме отново. — Протегна ръка и посочи една област от екрана. — Това е премоторният й кортекс, където мозъкът планира и програмира съзнателните движения. Преди да вдигнете ръка или да направите крачка, мозъкът активира тази част от фронталните лобове. Дори мисленето за движение активира тази област и я изпълва с прясна кръв.
Лиза обясни:
— Ако Кат ни чува и си мисли, че играе тенис, областта би трябвало да светне.
— Но не светва — каза Монк.
— Дайте й малко време. — Грант махна на техника. — Да опитаме отново.
Техникът направи втори опит — със същия резултат.
— Отново — каза неврологът.
Пак нямаше реакция.
Грант се намръщи още повече; на лицето на Лиза също се изписа поражение.
Неврологът се отдръпна от екрана и потърка устни.
— Съжалявам. Не мисля…
— Нека аз опитам.
Монк избута техника и седна на мястото му. Приближи устни към микрофона. Знаеше, че Кат никога през живота си не е играла тенис, така че може би нещо друго щеше да свърши по-добра работа. Нещо, което е по-близо до сърцето й.
— Като, ако можеш да ме чуеш — гледай да ме чуваш, бебче, — искам да си спомниш как всеки път ти се налага да гониш Пенелопи след баня. Как онова пищящо банши тича по гол задник през къщата, а ти се опитваш да го уловиш с хавлията.
Продължи да говори, докато буботенето на скенера отекваше в гръдния му кош.
„Хайде, Кат, можеш да го направиш“.
09:22
Затворена в мрака, Кат плачеше и се смееше едновременно.
Валяше се на някакъв мъглив бряг, като ту идваше на себе си, ту потъваше, когато ясни думи проникнаха в съзнанието й. Опита се да последва инструкциите на някакъв безтелесен глас, на някакъв непознат. Направи всичко по силите си да си представи, че замахва с ракета, че се хвърля да посрещне топката, но всеки път опитите й се струваха фалшиви.
После гласът на Монк изпълни черепа й — бумтящ, увещаващ, настойчив, изискваш, наранен, но очевидно изпълнен с безкрайната му обич. Той й даде силата да направи онова, което искаше от нея.
„Как бих могла да не го направя?“
Къпането на двете момичета се беше превърнало в ежедневен мокър ритуал. Монк оставаше при Хариет във ваната, докато Кат гонеше Пенелопи. Беше вбесяващо, но тя никога не хокаше онзи абсолютно безгрижен смях. Не знаеше колко още Пени ще остане все така безгрижна, но не искаше това да свършва, не искаше момичето й да порасне и да изгуби този жизнерадостен и ярък дух.
Представи си гонитбата, която си провеждаха всяка вечер — мокрите стъпки по коридора, мократа коса на Пени, кикота. Тя я подгонваше — наполовина шеговито, наполовина сериозно — опитен агент на „Сигма“, мъчещ се да улови мокра газела. „Спомням си… и винаги ще помня“.
09:23
Медицинската сестра в съседното помещение се втурна към интеркома на стената и Монк се стресна. Сърцето му се сви от страх за най-лошото.
— Доктор Грант — каза сестрата. — Не знам дали е важно, но пациентката като че ли плаче.
„Кат…“
— Определено е важно — каза неврологът и посочи екрана.
Новата картина изпълни екрана. Областта в сивите досега фронтални лобове гореше в алено, ярко цвете на обещания и надежда.
— Чува те. — Лиза се вкопчи в ръката му. — В съзнание е.