Лиза отиде при светещите сървъри в ъгъла на помещението и тъмния монитор до тях.
— Джулиан се включи в изследователския проект, за да го изпита клинично като начин за визуализиране на онова, което вижда пациент в кома.
— И пак ще подчертая, че методът не е съвсем сигурен — добави д-р Грант.
Монк погледна Кат. Нещо беше заключено в черепа й. Ако имаше някакъв шанс да освободят това знание преди… преди…
Той се обърна и изгледа твърдо невролога.
— Направете го.
09:38
Кат отново се събуди в мрака. Нямаше представа колко време е минало. Паметта й беше цялата в дупки, съзнанието й бе като проядено от молци. Мъчеше я пулсиращо главоболие, по-лошо от всяка мигрена.
Знаеше какво означава това.
„Влошавам се“.
Безпокойството засили болката още повече.
Заповяда си да се успокои, като прибягна до техниките за медитация, които беше научила от Сейчан. Двете понякога ходеха до Рок Крийк Парк и практикуваха тай чи. Поредицата движения, разработени първоначално за самозащита, сега служеха като средство за съсредоточаване на ум и тяло чрез грациозни пози, форма на медитация в движение.
Представи си как повтаря движенията и откри, че потъва в медитативно състояние.
А в следващия момент Монк отново се появи в ухото й, в главата й.
— Скъпа, нямаме време.
Тя чу напрежението в гласа му и разбра какво означава това.
„Наистина се влошавам“.
Потвърждаването на страховете й би трябвало да я хвърли в паника, но тя запази спокойствие.
Спомни си за нападателя и крехкият покой в нея се пръсна. Болката премина през нея, потъмнявайки краищата на света й като черна дупка.
Използва яростта си, за да се съсредоточи. Знаеше едно със сигурност.
Представи си момичетата.
„Още не ми е изтекло времето“.
09:40
— Кръвното й се повишава — предупреди сестрата в съседното помещение.
С бясно разтуптяло се сърце Монк се наведе към микрофона. Погледна Лиза и д-р Грант. Двамата се бяха навели над свързания към сървърите монитор. Монк се загледа в зелените светлинки и се представи дълбочинната невронна мрежа, анализираща скенерите на Кат.
— Има ли нещо? — попита той.
Лиза се обърна и направи гримаса. На екрана се виждаха само безразборни пиксели.
Лицето на невролога лъщеше от пот.
— Няма да се получи.
В гласа на Монк се долови заплаха.
— Трябва.
— Не разбирате. Тази програма… — Грант махна към светещите сървъри. — Тя е все още съвсем груба. Изобщо не мога да получа нещо, приближаващо се до фотография. Поне засега. Мога само да различавам най-общи форми от ума на обекта.
— Поиска Кат да си представи нещо прекалено сложно, с твърде много детайли — каза Лиза. — Вместо това я попитай за някакъв символ, който да се опита да ни предаде. Нещо характерно и просто.
— Като емотикон — подхвърли единият от техниците, който като че ли беше току-що излязъл от пубертета.
Монк разбра и приближи устни до микрофона.
— Кат, не се мъчи да си представиш лице. Помисли за някакъв прост символ, който може да ни насочи в правилната посока. — Погледна техника. — Като емотикон или нещо подобно.
Младият мъж вдигна палец.
Монк се облегна назад, а Лиза се върна при Грант.
Неврологът се вцепени.
— Появява се нещо.
Вихърът пиксели се беше събрал във форма в средата на екрана.
Монк премести стола си по-близо, за да вижда. Това не му помогна особено.
— Прилича на петно. На следа от автомобилна гума.
— Опитайте се да я накарате да се съсредоточи повече — подкани го Грант.
Монк избута стола си обратно до конзолата и се наведе към микрофона.
— Мила, справяш се страхотно, но искаме да се съсредоточиш колкото се може повече. Трябва да го направиш.
Продължи да гледа екрана. Лиза се дръпна настрани, за да може да вижда.
Пикселите се сбутаха още повече, оформиха детайли.
Грант кимна енергично.
— Господи, досега не съм виждал толкова подробности. Програмата явно се учи и става по-добра.
Лиза се усмихна.
— Или причината е в пациента?
Монк напълно споделяше мнението й.
Когато ставаше въпрос за съсредоточаване, никой не можеше да се сравнява с Кат.
Образът стана още по-ясен и лесен за различаване.
Кат се мъчеше да задържи образа в съзнанието си. Беше й трудно с ужасното главоболие. Огнената болка вече изгаряше черепа й. Имаше чувството, че се съсредоточава от часове.
На заден план си спомни и водача на ударния отряд, който беше застанал над нея в кухнята с кинжал в ръка. Оръжието й беше познато — достатъчно необичайно, за да идентифицира онзи, който го държи.