„Хайде, Монк…“
Гласът му зазвуча отново.
— Кат, ако се опитваш да ни покажеш нож или кинжал, виждаме го. Чудесна работа.
Тя рухна вътрешно.
„Слава богу“.
Нямаше представа как Монк и докторите са постигнали това чудо да видят какво има в главата й, но беше благодарна, че се е получило.
„А сега се досети, Монк“.
09:47
Монк гледаше как картината на екрана се разпада и се превръща отново в хаос, сякаш потвърждавайки, че са получили правилното послание.
Лиза се обърна към него.
— Картината говори ли ти нещо? Тя каза, че ти знаеш кой ги е нападнал.
Монк поклати глава.
— Нямам представа.
— Може това да е само първият емотикон от поредица — предположи техникът.
Монк сви рамене и опита отново.
— Кат, не разбирам накъде биеш. Би ли разяснила? Прати друга картина. Нещо, което може да стесни нещата.
Всички се загледаха в калейдоскопа от пиксели.
„Можеш да го направиш, Кат“.
Отново се оформи неясен образ. Приличаше на пясък, който се сипе и образува локва на пода.
— Продължавай да се съсредоточаваш — каза Монк. — Получаваме нещо, но не можем да го различим напълно.
Медицинската сестра махна с ръка, за да привлече вниманието им. Посочи крака на Кат, който беше започнал да трепери.
— Отново получава пристъп — каза Грант. — Приключваме.
„Не… не и когато сме толкова близо“.
Монк придърпа микрофона към устните си.
— Кат, времето ти изтича. Съсредоточи се като за световно. С всички сили, мила.
Въпреки състоянието на Кат всички в контролната стая впериха погледи в екрана. Пикселите се сляха в по-ясно изображение, без фини детайли като преди, а по-скоро като рисунка с пастел, но достатъчно добро.
— Шапка на вещица — сети се Монк. Изображението се размаза.
Но този път изчезването му не беше потвърждаване.
В съседното помещение тялото на Кат се изви в дъга; пристъпът беше достатъчно силен, за да преодолее контузията в мозъчния ствол и да заобиколи за момент парализата й.
Крайниците й се тресяха, една от системите се откъсна.
Сестрата се хвърли към нея.
Грант се втурна на помощ, но Монк остана като закован на мястото си. По бузите му се стичаха сълзи.
„Почивай миличка. Справи се“.
Представи си кинжала и островърхата шапка.
„Знам кой е взел момичетата ни“.
10
25 декември, 09:48
Място: неизвестно
— Ш-ш-ш, всичко е наред — каза Сейчан на момичетата.
Не беше, но нямаше нужда да го знаят. Седнала на тясното легло, тя внимателно избърса сополите под носа на по-малката. Петгодишната Хариет току-що беше повърнала овесената си каша в стоманената тоалетна чиния в ъгъла на мазето. Пенелопи се беше облегнала на Сейчан от другата й страна. Една година по-голяма, Пени изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повтори изпълнението на сестра си.
Сейчан беше на линия, когато двете се бяха събудили от предизвикания от упойката сън. Направи всичко по силите си да ги успокои в странната нова обстановка, да им вдъхне увереност. Но не беше майка им.
И сега Хариет се взираше унило в празното легло без завивки. Сякаш и тя знаеше за кого е било предназначено.
„За Кат“.
Момичето с кестенява коса не беше казало нито дума, откакто се бе събудило. Нямаше никакви въпроси, нито дори сълзи. Просто възприемаше всичко — на пръв поглед аналитично, също като майка си. Беше с пижама гащеризон с бродирано изображение на широк черен пояс. Тя вървеше с островърха елфска шапка, но тя открай време беше по-сериозна от двете момичета и не си я беше сложила у дома и бе демонстрирала отвращението си към подобни глупости, като я беше хвърлила на пода.
Когато им донесоха закуската — гореща овесена каша с канела и сушени ябълки, — тя просто я изяде, следвайки по-ентусиазирания пример на сестра си.
Откакто се беше събудила, Пени беше неизчерпаем извор на въпроси и заявления: „Къде е мама? Къде сме? Как така няма врата към спалнята? Тук вони. Харесвам мравояди“. Последното може би беше подбудено от мравките, които маршируваха в колона по бетонния под и изчезваха в канала. Сейчан обаче знаеше, че това е начинът на Пени да се освободи от стреса, да се справи със страха от странната ситуация, в която се бе озовала.
— Кога ще излезем оттук? — попита момичето. — Трябва да пишкам.