Ибара стисна силно ръката на Алонсо.
Алонсо се опита да вдъхне някаква увереност в уплашения затворник.
— Дано Бог те приеме в прегръдката Си.
Но Алонсо беше изтълкувал погрешно действията на свещеника. Кокалести пръсти притиснаха нещо в дланта му и той инстинктивно стисна юмрук. Тайно предаденият му предмет несъмнено беше измъкнат от някакъв скрит джоб в парцаливото расо на свещеника.
„Амулетът на Ибара“.
Свещеникът прошепна на испански:
— Nòminas de moro.
Nòminas бяха талисмани или амулети, върху които се изписваха имена на светци. Смяташе се, че са способни да вършат чудеса.
— Бил е намерен при изворите на река Орабидея — бързо обясни Ибара. — Пази го от тях.
Висок мъж закрачи целеустремено през пушека към тях. Расото му беше алено, а маската на очите му — черна. Това беше водачът на сектата. Алонсо беше чувал слухове за вътрешния кръг на Инквизицията — онези, които все още споделяха кръвожадността на отдавна мъртвия Торквемада. Наричаха се с латинското име Crucibulum или Тигел — съдът, в който се стапя метал, който пречиства чрез огън.
Алонсо погледна димящите останки, приковани към шестте клади. Пръстите му се свиха около амулета.
Мъжът спря и кимна на събратята си.
В отговор на безмълвната му заповед те отскубнаха Ибара от Алонсо и го повлякоха напред. Водачът им носеше дебела книга с позлатена подвързия. Алонсо знаеше коя е. Пълното й заглавие — Malleus Maleficarum, Maleficas & earum heresim, ut phramea potentissima conterens — се превеждаше като „Чукът за вещици, който поразява вещиците и тяхната ерес като двуостър меч“. Книгата беше написана преди повече от век и бе истинска библия за преследване, разобличаване и наказване на вещици. Вече ставаше непопулярна във Ватикана и дори в Инквизицията.
Но за сметка на това печелеше все по-силни позиции сред членовете на Crucibulum.
Алонсо стоеше и гледаше. Какво друго можеше да направи? Той беше само един младши инквизитор срещу дузина от вътрешния кръг на Инквизицията.
Докато водеха Ибара към смъртта му лидерът на сектата вървеше по петите му и шепнеше трескаво нещо в ухото му. Алонсо успя да чуе думата nòminas.
„Значи страховете на Ибара са основателни“.
По всяка вероятност лидерът на Crucibulum отправяше заплахи или обещаваше спасение на Ибара, ако той разкрие истината за амулета.
Уплашен, че вниманието може да се насочи към него, тъй като беше говорил насаме с Ибара, Алонсо побърза да се махне от площада. За последен път видя свещеника, когато го оковаваха към ореховия стълб върху купчината дърва.
Погледите им се срещнаха и Ибара му кимна едва забележимо.
„Пази го от тях“.
Алонсо се закле да изпълни молбата му. Обърна се и забърза към конюшнята, в която беше конят му. Успя да направи само няколко крачки, когато Ибара надигна глас и извика към небето:
— Всички ни изгорете! Няма значение. Света Колумба предсказа идването й. Идването на вещицата, която ще продължи делото й. Вещицата, която ще разбие тигела и ще пречисти света!
Алонсо се препъна и залитна. Нищо чудно, че Crucibulum се опитваше да запуши устата на култа към Колумба и най-вече да заличи всякакви доказателства за подобни твърдения. Стисна по-силно талисмана. Истина или не, светът бавно се променяше, загърбваше методите на Торквемада, оставяше бройките на Malleus Maleficarum да се разпадат на прах; но Алонсо виждаше, че преди това да се случи, ще има още кръвопролития и пламъци — последните конвулсии на една умираща епоха.
След като се отдалечи достатъчно, се осмели да погледне дадения му nòminas. Смая се и едва не го изпусна.
Беше пръст, откъснат от нечия ръка. Краищата изглеждаха обгорени, но иначе беше идеално запазен. Алонсо знаеше, че един от признаците на святост е, че останките на светците се запазват и остават непокътнати от тленността.
Нима държеше такава реликва?
Спря да я огледа по-добре и различи думите, изписани върху плътта.
Sanctus Maleficarum.
Светец на вещиците.
Значи това наистина беше nòminas, амулет с изписано върху него име на светец. Но огледът разкри нещо повече. Пръстът не беше реликва, част от плътта на светия, а нещо още по-невероятно.
Затаил от вълнение дъх, той го завъртя между пръстите си. Плътта приличаше на истинска, но не беше. Кожата беше гъвкава, но студена. Разкъсаният край разкриваше някакъв механизъм с жици и блестящи метални кости. Това беше пръст на симулакрум, механично подобие на човек.
Алонсо беше чувал разкази за дарове, поднасяни на крале и кралици — сложни творения, имитиращи движенията на човешкото тяло. Преди шейсет години императорът на Свещената римска империя Карл V получил подобна фигура на монах, дело на испанско-италианския инженер и майстор Хуанело Туриано. Куклата можела да вдига и оставя дървен кръст и да го поднася към устните си, които се движели в беззвучна молитва, а главата й кимала и очите й се движели.