Изглеждаше замръзнала в тази поза.
— Да не е блокирала? — попита Карли. — Като някакъв бъгнат персонаж от компютърна игра?
— Не знам. — Признанието накара кръвта на Мара да изстине. — Нямам представа какво прави.
— Изглежда така, сякаш се напряга да чуе нещо. — Карли се обърна към нея. — Може да е някаква песен, която много й харесва, и продължава да си я пуска отново и отново.
— Не би трябвало да го прави.
— Защо не я попиташ? Щом знае езика, не можеш ли да говориш с нея?
— Още не. Прекалено е опасно. Мога да разбия крехката й дигитална психика. За Ева виртуалният Едем е нейният свят. Тя не е готова да научи за нас.
— За боговете, които гледат надолу към нея.
Мара кимна бавно.
— Но мисля, че си права. Мисля, че се вслушва в нещо.
„Но в какво?“
Мара нямаше представа.
— Ще пусна един тест.
Затрака бързо на клавиатурата и стартира друга диагностична програма.
Тя измерваше всякакви интерференции, силни радиочестотни сигнали или локализирани трансмисии, които можеха да проникнат през изолираните системи на Xénese и да ги повредят.
В единия ъгъл на екрана се появи графика.
Мара прегледа резултатите от диагностиката.
— Фонови електромагнитни вълни. Радиовълни. Трансмисии от клетки на мобилни оператори. Безжичен рутер наблизо. — Тя посочи най-големия пик на графиката. — Този е наистина силен. В микровълновия обхват.
— Микровълнов? — Карли пристъпи към отворения прозорец. — На ъгъла има ресторант. Ако затоплят нещо…
— Не става дума за такива микровълни.
Мара забеляза леко спадане на пика и въздъхна.
„Може пък да не е нищо“.
Карли остана при прозореца, за да се наслади на топлия следобеден бриз. Вятърът развя русите й къдри, ярката слънчева светлина затанцува по бузите й. Краищата на черното й сако се развяха, разкривайки силуета на тялото й.
Мара се насили да откъсне поглед от нея и да се съсредоточи върху екрана. Ева най-сетне се беше раздвижила и сега стоеше изправена. Главата на аватара обаче оставаше килната настрани, извивката на ухото се виждаше между косите й. Сега обаче изражението на Ева изглеждаше напрегнато, с намръщено чело и присвити очи.
Почти уплашено.
Озадачена и разтревожена, Мара повика Карли.
— Ела да видиш.
Приятелката й дойде при нея. В същия миг Мара забеляза как микровълновият пик на диагностичния прозорец отново подскочи. На екрана главата на Ева се завъртя, сякаш следеше движението на Карли.
Мара се изправи, внезапно изпълнена със страхове.
Карли забеляза тревогата й.
— Какво има?
— Изключила си телефона си, нали?
— Да. И извадих батерията. Точно както ми каза.
Мара знаеше, че клетъчните телефони използват микровълнови трансмисии, за да комуникират с джипиес сателитите, което позволяваше проследяването на устройството.
— Провери си джобовете. Всичките.
Докато Карли изпълняваше настоятелните й инструкции, Мара претърси собствените си дрехи.
„Нищо“.
Изведнъж Карли се опули и извади блестяща монета от джоба на сакото си.
— Не знам какво е това. Нямам представа как се е озовало там.
Мара знаеше отговора и на двете. Представи си мъжа, който беше сграбчил Карли на летището.
— Проследяващо устройство. Пробутали са ти го.
Обърна се към вратата, осъзнала истината.
— Доведох ги право тук.
14:53
Тодор счупи още един пръст на служителя на хотела.
С другата си ръка запуши устата му, когато той се опита да изкрещи. Двама от хората му държаха служителя прикован към един стол в задния офис, което позволяваше на Тодор да се взира в изцъклените тъмни очи на младия мъж. Опита се да си представи агонията му и се зачуди какво ли е усещането.
Имаше ли болката цвят, миризма, вкус?
През целия си живот беше копнял за някаква представа за усещането и се питаше какво ли пропуска. Не че му липсваше сетивен опит. Можеше да чувства допир, трепереше, когато му беше студено, потеше се, когато се подлагаше на натоварване, но в същото време беше в състояние да разреже дланта си с нож, без да усети нищо.
Бяха му казали, че болката е естествен предпазен механизъм на тялото. Че мнозина от онези като него умират млади. От рани, които не са забелязали или са пренебрегнали, или по-често от поемане на глупави рискове. Неограничавани от болката, те имали чувството, че са способни на всичко.
Самият той беше късметлия, че орденът го беше приел като малък. Суровото обучение и ограниченията, наложени му от братството, най-вероятно бяха спасили живота му.