Без да научи нищо повече за болката от пленника си, Тодор зачака служителя — някакъв нигерийски имигрант с лъщяща като въглища кожа — да престане да крещи и да захлипа тежко.
Когато бяха влезли в лобито на хотела, кльощавият служител с крайници като пръчки беше на телефона и говореше бързо на родния си език, очевидно спорейки с някого. Тодор го приближи без проблеми. Докато чакаше края на разговора и слушаше езическия говор, се ядоса, че тази измет изобщо не си беше направила труда да се интегрира напълно.
Тодор махна ръката си и се наведе; носът му почти опря носа на този cabròn.
— Пак питам — спокойно каза той. — Знаем, че жената е тук. Кажи ни в коя стая.
Зад служителя Мендоса държеше таблета, с който бяха проследили целите си до невзрачния хотел на Розовата улица в Кайш ду Содре. Заведението беше едно от многото подобни наоколо, всички с олющена боя, изронена мазилка и паянтови балкони, гледащи към опушени барове и подземни клубове, повечето затворени за празниците.
За съжаление проследяващото устройство бе посочило хотела, но не можеше да покаже къде в сградата са се сврели целите му. Установяването на това изискваше питане. Хората му бяха отцепили лобито — не че в него или на улицата имаше много голямо движение. После той замъкна служителя в офиса и му показа снимка на Мара Силвиера.
— Аз не… не съм я виждал — отново изпъшка служителят, повтаряйки същата история. — Наистина не съм. Смяната ми започна днес сутринта.
Тодор хвана следващия пръст.
— Моля ви, моля ви, не.
Преди да успее да го счупи, един от хората му нахълта в стаята. Мъкнеше със себе си ужасена млада прислужница: беше я сграбчил за яката и беше опрял пистолет в ребрата й.
— Familiares, тя знае къде се крие вещицата.
Разтресе я и я накара да повтори думите си.
Тодор погледна към тавана.
„На четвъртия етаж“.
Насочи вниманието си обратно към служителя и извади ловджийския нож от ботуша си.
Очите на мъжа станаха огромни, сякаш щяха да изскочат от орбитите.
— Не, сър, не. Имам жена… деца…
Тодор бавно заглуши тези молби, като му преряза гърлото.
Зад него се чу приглушен изстрел. На пода се строполи тяло.
Великият инквизитор беше дал изрични заповеди.
Никакви свидетели.
Тодор нито за момент не откъсна поглед от очите на служителя. Макар да не можеше да оцени болката от прерязването, разбираше агонията на лицето на мъжа, докато животът и всичките му обещания умираха с последния му треперлив дъх.
Избърса ножа в ризата на служителя, обърна се към хората си и каза напевно:
— Maleficus non patieris vivere.
Хората му кимнаха. Заповедта му беше ясна.
Врачка да се не оставя жива.
14:58
„Хайде, Мара, по-бързо…“
Карли беше коленичила, навиваше кабели и ги пъхаше в джобовете на черната кутия на пода. Десетина SSD дискове стърчаха от гнездата им вътре. Докато Карли разкачаше и прибираше кабелите, Мара беше започнала процеса на изключване на Xénese и приспиването на Ева. Беше настояла, че трябва да изчакат завършването на музикалната подпрограма.
„Прекъсне ли, Ева ще бъде непоправимо повредена“.
Карли знаеше, че Xénese съдържа само едно копие на програмата на Мара. Нищо друго нямаше капацитета да съхранява уникалното съзнание, посято в светещата сфера. Ако искаха да открият какво знае първата инкарнация на Ева за убийството на майка й и останалите, програмата им трябваше непокътната.
И все пак…
— По-бързо, Мара.
— Подпрограмата свърши.
Приятелката й издърпа USB кабела от лаптопа и й го подхвърли. Докато Карли го навиваше, Мара сложи палец върху скенера на лаптопа и затрака свирепо на клавиатурата.
— Какво правиш?
— Вкарвам кода за прекратяване. За да замразя Ева. — Мара внезапно изруга и мина на родния си език. — Aborto de calamar…
Карли скри усмивката си, докато хлопваше капака на кутията с дисковете. Беше изучавала галисийския диалект на Мара като начин да се сближи с приятелката си. Понякога разговаряха на него на публични места, за да не ги подслушват. Фразата — местна ругатня — се превеждаше приблизително като абортирана сепия. Странен начин да наругаеш някого, но Карли беше очарована от фразата — и още повече от онази, която я изричаше.
— Какво има? — попита тя.
— Ти се опитай да вкараш парола от двайсет знака с главни и малки букви, докато си паникьосана. Трябва да почна отново.
— Поеми дъх. Можеш…
Вратата зад Мара се отвори с трясък. От изкъртената каса се разхвърчаха трески. Някакъв огромен мъж нахълта вътре. Ръцете му посегнаха към Мара, докато приятелката й се извърташе стреснато.