Карли скочи напред и замахна с тежката кутия от титан. Фрасна нападателя в лактите, като отби ръцете му и го извади от равновесие.
Докато в стаята нахълтваха още мъже, Карли сграбчи Мара и я издърпа при отворения прозорец. Покритият с графити авариен изход беше единственият път за бягство. Карли изблъска Мара през прозореца и двете паднаха на железния балкон отвън.
Малка бяла паничка се счупи под лакътя й. На балкона горе някаква черна котка изсъска срещу неканените гости.
Вдигнала металната кутия като щит, Карли бутна Мара надолу по паянтовата стълба. От прозореца се показаха ръце. Пръсти се протегнаха към Карли и се свиха около дръжката на кутията. С другата си ръка тя грабна парче от счупената паничка, замахна и преряза кокалчетата на нападателя.
Чу се рязък вик и пръстите пуснаха кутията. Карли забърза след Мара, като прескачаше стъпала и скачаше от площадка на площадка. Двете едва ли не се премятаха презглава надолу към улицата.
Отгоре изтрещя изстрел. Куршумът вдигна искри от железния парапет до ухото на Карли и тя приклекна. Чу някой да ругае на испански, очевидно на стрелеца.
„Явно ни иска живи…“
Погледна назад към бързоногата си приятелка и се поправи.
Не, искаха Мара жива.
Най-сетне стигнаха до най-долната площадка. Мара освободи стълбата и тя се спусна с тракане на тясната алея зад хотела.
— Давай, давай по-бързо… — подкани Карли приятелката си; представяше си как преследвачите им се спускат зад тях или заобикалят от главния изход.
Плъзнаха се надолу. Щом се озоваха на земята, се хвърлиха към ъгъла на най-близката улица. От някакъв подземен бар наблизо се чуваше коледна музика, която добавяше абсурден саундтрак към бягството им.
— Такси… — задъхано рече Мара и посочи наляво към паркираната кола.
Втурнаха се към него. В празничния следобед на улицата не се виждаха други коли. Някакъв мъж се канеше да се качи в таксито.
Мара стигна до него и задържа отворената врата.
— Senhor, роr favor.
Мъжът явно видя отчаянието на лицата им и се дръпна, за да им направи място да скочат вътре.
— Feliz Natal — пожела им, докато затваряше вратата.
Таксито потегли по улицата.
Карли с облекчение се облегна назад и сложи кутията в скута си. До нея Мара гледаше през задния прозорец уплашено и разтревожено. Карли напълно споделяше чувствата й — много добре осъзнаваше какво бяха изоставили при бягството си.
— Нямахме друг избор — каза тя в опит да утеши приятелката си.
— Какво направихме? — промърмори Мара, докато се обръщаше напред.
15:06
Тодор беше клекнал и се възхищаваше на сферата от стъкло и метал в предпазната кутия. Това беше само половината от наградата, която се беше надявал да прибере тук, но засега щеше да свърши работа.
Зад него Мендоса преглеждаше лаптопа и преценяваше доколко е безопасно да преместят онова, което беше попаднало в ръцете им. Останалите от екипа се бяха пръснали в опит да спипат жените, преди да са успели да се измъкнат от района.
Докато чакаше докладите, Тодор отново насочи вниманието си към устройството на пода. От него струеше ярка лазурна светлина, сякаш вътре беше затворено парче от небето. Трябваше да признае, имаше определена прелест в дизайна му, в извънземния му вид.
Но това не можеше да го заблуди.
— Ipse enim Satanas transfigurat se in angelum lucis — прошепна той към сферата, цитирайки Второто послание до коринтяни.
Мендоса ахна изумено.
Тодор се изправи и отиде при техника на екипа.
— Какво има?
Техникът се дръпна от лаптопа и прокара пръсти през мазната си черна коса.
— Създаденото е направо maravilloso. Вижте само.
Тодор се наведе към екрана на лаптопа. На него се виждаше зелена гора, чиято земя беше покрита с цветя и папрати, по които блестеше роса. Слънчевата светлина проблясваше по всяко листо и цветче. Лек ветрец разклащаше тънките клонки на отрупан с малини храст. Всичко беше изпипано толкова съвършено, че той имаше чувството, че може да долови сладкия аромат, лъхащ от тази градина.
„Все едно надниквам в кътче от Едем“.
И градината не беше пуста.
В центъра на всичко това стоеше гола жена. Едната й длан се опря на покрит с мъх камък, докато тя се навеждаше и нежно откъсваше малина от един храст. Вдигна я към слънцето, след което я поднесе към съвършените си устни.
Очите й се затвориха, сякаш да се наслади по-добре на вкуса. Погледът на Тодор се плъзна по изваяната й фигура. Кожата й беше с цвета на какао, гърдите й — безсрамно оголени.