— От онова, което успях да открия — каза Мендоса, — са я нарекли Ева.
„Естествено“.
Тодор се изправи. Това богохулство секна възхищението му.
— Какво става с вещицата, създала всичко това?
С очевидна неохота Мендоса погледна таблета до лаптопа.
— Според сигнала двете се движат бързо. Вероятно са хванали такси.
— Продължи да ги следиш, докато подготвяш всичко за изнасяне.
— Si, familiares.
Тодор погледна за последен път екрана на лаптопа. Знаеше плановете на Великия инквизитор за Xénese и изчадието в него. Хващането на вещицата щеше да е добре дошло, но тя не беше жизненоважен елемент за онова, което предстоеше.
Докато гледаше, отново бе запленен от великолепието на екрана. Беше наистина maravilloso, както се беше изразил Мендоса. Въпреки това Тодор отказа да падне в плен на заблудата. Очите й бяха отново отворени и сякаш се взираха в него. Тодор знаеше какво се крие зад сиянието им.
Без да се извръща от неземния поглед, той повтори цитата от Второ послание до коринтяни, за да напомни на себе си и да предупреди Мендоса да внимава с възхищението си.
— Ipse enim Satanas transfigurat se in angelum lucis.
Това беше нещо, което всички трябваха да имат предвид в бъдеще.
Мислено повтори цитата още веднъж, като си го преведе наум.
„Сам сатаната се преобразява в ангел на светлината“[7].
15:22
— Като че ли лапнаха въдицата — каза Карли.
Мара кимна с известно облекчение. Двете с Карли се криеха в задимен сутеренен бар. В помещението се носеше миризма на тютюн и пачули. От стар джубокс се носеха тенекиени тонове на коледна песен. Двете се взираха през покрития с мръсотия прозорец.
По-рано Карли се беше вдигнала на пръсти и бе избърсала с лакът края на стъклото, колкото да могат да шпионират розовия паваж на улицата пред хотела. След като се качиха в таксито, Мара беше накарала шофьора да ги откара две преки напред, след което му каза да спре. Слязоха, но преди това пъхнаха малкото проследяващо устройство под тапицерията на седалката. След като таксито продължи с него, двете внимателно се върнаха по тесните улички и влязоха в бара през задната врата.
През избърсаното стъкло Мара гледаше как товарят делото на живота й във ван, паркиран пред главния вход на хотела. Не можеше да направи нищо, за да спре кражбата. Дори да успееше да убеди бармана да й позволи да използва телефона на заведението, властите нямаше да реагират навреме. И двете определено не смееха да използват мобилните си телефони, тъй като това щеше да издаде измамата им и отново да ги покаже на радара на врага.
Вместо това Карли опря една салфетка на каменната стена и почна да записва номера на вана. Сръчка Мара да се премести и след миг изруга под нос.
— Какво има? — попита Мара.
— От този ъгъл не мога да видя последните три цифри.
Мара се намръщи.
— Може би онези, които виждаш, ще са достатъчни.
Планът беше да изчакат вана да потегли, да предупредят полицията и да чакат пристигането й. Едва тогава можеха да излязат от скривалището си. След това можеха само да се надяват, че полицията ще проследи колата по номера й и ще задържи виновниците за убийството на майката на Карли и на останалите четири жени от „Брусас“.
Мара обаче знаеше, че това не е най-важният резултат от плана им.
Представи си Ева в градината й.
— Тръгват — каза Карли. — Хайде. Трябва да запиша номера.
Излязоха от бара, но се задържаха при отворената врата. Шест стъпала водеха нагоре до улицата. За всеки случай двете останаха долу, като надникнаха само колкото да прочетат номера на отдалечаващия се ван.
— Готово — каза Карли и махна на Мара да влезе обратно.
Докато приятелката й проверяваше изписаните букви и цифри върху салфетката, Мара се върна в бара. Щом прекрачи тъмния праг, долови раздвижване в задимения въздух, усети как някаква сянка се надига зад нея.
Опита се да се измъкне.
— Кар…
Огромна длан запуши устата й. Дебела ръка я хвана през кръста. Някой друг насочи пистолет към гърдите на Карли. Приятелката й се опули от страх.
— No te muevas — предупредиха ги.
Не мърдайте.
12
25 декември, 11:02
Плейнсборо, Ню Джърси
Напълно изтощен и с разбито сърце, Монк държеше ръката на Кат в поредната болнична стая. Кожата й беше станала бледа, устните й също нямаха цвят, дори единствената кестенява къдрица, надничаща изпод болничното боне, изглеждаше увехнала и бе изгубила жизнеността си.