Той посегна и хвана къдрицата, която беше прилепнала към потното чело на Кат. Уви я около пръста си, след което нежно я пусна.
„Ето така, прекрасна както винаги“.
Продължаваше да слуша с едно ухо тиктакането, цъкането и пиукането на мониторите. Правеше всичко по силите си да се примири с диагнозата и прогнозата. Екипът от ЯМР лабораторията беше стабилизирал Кат след пристъпа и я беше преместил в интензивното отделение. В продължение на един час Монк можеше само да крачи напред-назад и да чака да разбере дали е изгубил любовта на живота си, майката на децата си.
Лиза се опитваше да му прави компания, доколкото можеше.
Накрая Грант и още няколко лекари произнесоха присъдата си. За момента Кат беше стабилна. Мозъчният кръвоизлив спаднал достатъчно, така че според тях една операция би донесла повече рискове, отколкото ползи. Освен това съобщиха мрачната новина, че Кат вече не диша самостоятелно и е изцяло зависима от изкуствения бял дроб. Най-лошото беше, че моментите на активна мозъчна дейност, засичани от електроенцефалографа, бяха спрели, което означаваше, че Кат вече не осъзнава нищо около себе си.
„Може би е за добро“ — сериозно каза лекарят от интензивното.
На Монк му се прииска да го фрасне в носа. Сякаш усетила това, Лиза хвана изкуствената му ръка и я стисна силно. И добре, че го направи. Хардуерът му можеше да достави нещо повече от прост юмрук. Под свръхмодерните технологии в дланта имаше малък пакет пластичен експлозив, сложен там като крайна мярка за онези специални случаи, когато простото ръкостискане е недостатъчно.
Лиза продължи да държи ръката му, като колкото го удържаше, толкова и го утешаваше, докато лекарите завършваха доклада си. Консенсусът беше, че Кат се влошава и започва да изпада в пълна кома.
„Нищо не можем да направим — беше заключил Грант. — Оттук нататък можем само да чакаме“.
Монк имаше чувството, че под чакане се има предвид не толкова възстановяването на Кат, колкото смъртта й.
„Или може би те просто чакат мен да приема неизбежното“.
Потупа ръката на Кат.
— Но нали знаеш какъв инат мога да бъда. Кога се е случвало да се предам?
Телефонът му зазвъня и завибрира на масичката — спешно повикване. Той го грабна, видя, че е от „Сигма“, и веднага отговори.
— Какво научи? — изтърси той, щом чу гласа на директор Кроу.
Монк вече беше предал получената от Кат информация — може би последната, която щеше да сподели, жизненоважна за мисията. Едно-единствено име. Валя Михайлова. Бившата убийца на Гилдията беше отвлякла децата му и Сейчан.
Пейнтър отговори с тревожно напрегнат глас.
— Монк, искам да си готов.
Сърцето му заби бясно. Хиляди сценарии — все брутални — преминаха през главата му. Едва намери дъх да попита:
— Какво има?
— Преди десет минути получихме видеофайл. Източникът е непроследим. Пращам го на телефона ти.
Монк стисна устройството и се взря в малкия екран.
— Мъртви ли са? Просто ми кажи.
— Не. Гледай. Вече трябва да си получил файла.
На екрана се появи папка и той я чукна, за да я отвори. Екранът потъмня. Виждаше се безлично място, покрито с черни завеси. Имаше три фигури. Две бяха облечени в безформени наметала с качулки, които скриваха всякакъв намек за пол и черти на лицето. Едната беше по-близо до камерата; втората седеше на стол по-назад. На коляното на втората имаше дете със зелена пижама и кестеняви къдри, няколко нюанса по-светли от тези на Кат.
— Хариет…
По-близката фигура заговори с изкуствено модулиран механичен глас, който непрекъснато променяше тоналността си.
— Давам ви двайсет и четири часа да намерите и да ми доставите проекта Xénese на Мара Силвиера. Както устройството, така и програмата. Към този файл е включено мястото за предаване. Ако не го направите… — Фигурата се обърна към Хариет. За щастие детето беше със слушалки на ушите и не можеше да чуе онова, което последва. — След крайния срок ще започнем да ви я връщаме на части. Ще започнем от пръст. И така на всеки шест часа. Уши, нос, устни. Ще я издялкаме, докато от нея не остане нищо.
Фигурата отново се върна при камерата.
— После ще продължим с второто дете.
Видеото прекъсна толкова рязко, колкото беше започнало.
В някакъв момент Монк се беше изправил, парализиран от ужас. Дланите му бяха лепкави от студена пот. Едва успяваше да си поеме дъх през стиснати зъби. Не можеше дори да говори.
Пейнтър, който очевидно очакваше тази реакция, му хвърли спасително въже.