— Ще ги спася. Кълна се.
Изправи се и избърса сълзите от очите си — след което тръгна към вратата. В коридора Лиза го видя и се отдели от д-р Грант; двамата като че ли водеха някакъв напрегнат разговор.
Лиза забърза към него.
— Къде…?
— В Португалия. Да помогна на Грей за търсенето.
Лиза погледна към стаята на Кат. Бузите на Монк пламнаха, когато си даде сметка, че тя сигурно е решила, че зарязва съпругата си.
— Разбирам. Върви — каза тя, доказвайки, че не е по-лоша от мъжа си в преценяването на характери. — Пейнтър току-що ми писа… за видеото. Не успях да го гледам.
— Трябва да направя каквото мога — каза Монк.
— Разбира се. — Тя стисна съчувствено ръката му. Погледна назад към невролога, после към стаята на Кат. — Докато те няма, ние можем да опитаме нещо. Нещо съвсем експериментално. Няма да я излекува, но би могло…
Монк се освободи от ръката й.
— Направи каквото намериш за добре, Лиза. Вярвам ти.
— Да, но…
Той мина покрай нея.
— Просто го направи.
Тръгна по коридора. Не се нуждаеше от фалшиви надежди. Трябваше да се съсредоточи върху следващата стъпка… и онази след нея. Всяка крачка го отдалечаваше от Кат, но може би го доближаваше до спасяването на момичетата — и на Сейчан.
Знаеше, че Грей е не по-малко разтревожен и уплашен за нея и за нероденото им дете.
И все пак…
„Грей, трябваш ми в най-добрата си форма“.
Представи си уплашеното лице на Хариет.
„На всички ни трябваш“.
III. В навечерието на унищожението
13
25 декември, 17:05
Лисабон, Португалия
В един отдалечен край на Лисабонското летище Грей беше клекнал пред отворената врата на шкафче за багаж и разпределяше скрития в него арсенал, уреден от Пейнтър.
Дългото и тясно помещение с шкафчетата над голямата зала на летището беше празно. Все пак за всеки случай Ковалски скриваше с едрото си туловище действията му както от терминала, така и от единствената охранителна камера. Поради митническите проверки и засилената охрана на летището трябваше да оставят личното си оръжие в самолета.
Грей пъхна нов „ЗИГ Зауер“ Р365 в кобура на кръста си, скрит от якето. Компактните размери на 9-мм полуавтоматичен пистолет го правеха идеално скрито оръжие. Джейсън пъхна идентично оръжие в кобура под жилетката си. Пистолетите бяха с мерници с нощно виждане и големи пълнители, побиращи по дванайсет патрона освен онзи в цевта.
„Общо тринайсет“.
Обикновено числото би трябвало да се сметне за лош късмет, но когато ставаше дума за престрелка, допълнителните патрони можеха да определят разликата между живот и смърт.
„Така че определено не става дума за лош късмет“.
Ковалски подсвирна, когато Грей му връчи оръжието.
— Честита Коледа на мен. Че дори не ми се наложи да сядам в скута на Дядо Коледа.
Черният FN-P90 беше булпъп[8] автомат на НАТО, способен да води както единична, така и напълно автоматична стрелба или на откоси. Патроните му 5,7x28 мм бяха в състояние да пробият кевлар. В същото време компактният му дизайн — дължина само петдесет сантиметра — го правеше сравнително лесен за укриване.
Ковалски свали дългото си палто, метна автомата на рамо и го потупа щастливо.
— Това кутре ще го храня с удоволствие.
Грей му даде и тежка чанта с допълнителни пълнители с по петдесет патрона, предостатъчно да храни гладния автомат.
Ковалски облече отново палтото и се раздвижи, за да намести всичко. Спускащата се до глезените му дреха можеше да скрие достатъчно оръжия за нахлуване в някоя малка страна от Третия свят.
— И сега какво? — попита гигантът.
Грей даде на Джейсън друга торба с допълнителна екипировка, включително уреди за нощно виждане, и се изправи.
— Пейнтър е уредил да говорим със семейството на доктор Карсън — съпруга й и дъщеря й Лора. Да видим дали не са получили някакви вести от двете млади жени.
„Мара Силвиера и Карла Карсън“.
Грей можеше да си представи тревогата им. Първо убийството на посланика, после нападението над дъщеря й в летището и бягството. Но от друга страна, не му трябваше да си представя страховете им. Опита се да изолира собственото си безпокойство за Сейчан, за нероденото им дете и за момичетата на Монк, но това беше все едно да се мъчиш да укротиш бясно куче. Болката в сърцето му беше ужасна. Усещаше напрежението в гърдите си с всяко вдишване.
Знаеше, че и Монк едва се крепи и се чувства по същия начин, ако не и по-зле. Директор Кроу ги беше запознал с развитието на ситуацията в Щатите и им бе разказал за участието на онази бледа вещица Валя Михайлова и за влошаващото се състояние на Кат.