Неспособен да направи каквото и да било друго, Монк вече летеше към Португалия като пътник в F-15, движещ се два пъти по-бързо от звука. Дори с презареждането във въздуха той щеше да пристигне чак след деветдесет минути.
Грей възнамеряваше да намери някои отговори, преди приятелят му да е кацнал.
Докато вървяха към изхода, Джейсън си погледна телефона.
— Няма новини от Пейнтър. Но човек от охраната на Карсън ще ни посрещне при Терминал 1 и ще ни откара при семейството.
Тръгнаха към мястото на срещата.
Грей водеше, като се опитваше да не привлича внимание сред тълпата следобедни пътници. Все пак няколко глави се обърнаха да погледнат групата им — или по-скоро гиганта зад Грей. Ковалски никога не би могъл да се смеси с множеството. Не помагаше и фактът, че се опитваше да свали целофана на пура, докато си пробиваше път през тълпата.
— Не можеш да пушиш тук — предупреди го Джейсън. Младият аналитик изглеждаше като мишка, гълчаща слон.
— Наясно съм. — Ковалски най-сетне махна целофана и захапа пурата. — Никъде не пише обаче, че не мога да вкуся тази красавица.
Грей благоразумно не се намеси в любовните отношения между Ковалски и сушените тютюневи листа. Отпред над тълпата се вдигна ръка. Властен глас извика името му.
— Командир Пиърс.
Грей поведе групата натам. Мъжът беше с безупречен тъмносин костюм, бяла колосана риза и тънка черна вратовръзка — деловата униформа на охранител, до слушалката с жица, изчезваща под сакото.
— Агент Бейли — представи се той с лек ирландски акцент. — Началник на охраната на Карсън.
Грей стисна ръката на агента от Дипломатическата служба за сигурност. Черната коса на мъжа беше безупречна като костюма му, подстригана почти нула номер над ушите и по-дълга нагоре, но сресана така, че всеки косъм си беше на мястото. Загарът му сякаш беше част от него. Искрящите му зелени очи гледаха интелигентно. Устните му бяха изкривени в лека развеселена усмивка, може би защото измерваше с поглед високия Ковалски.
През прекараните на терен години Грей се беше научил да преценява точно човека пред себе си. Усещаше увереността и компетентността на агента, който изглеждаше горе-долу на неговата възраст, и вече изпитваше уважение към него. Дори веселият блясък в очите му изглеждаше познат. Грей вече имаше чувството, че познава този човек от години.
Въпреки това остана нащрек, без да пропуска нищо от ставащото около тях.
— Не знам дали сте информирани — каза Бейли, — но преди двайсет минути преместихме Лора и Дерек Карсън.
Грей погледна Джейсън, който поклати глава. Това беше нещо ново.
— След опита за атака тук агенцията реши, че е най-добре да заведем семейството на по-безопасно място. Разположихме тук други агенти в случай че двете момичета се върнат.
„Умно“.
Този човек знаеше как да провежда операция.
— Отвън ни чака кола. Ще стигнем за десетина минути.
Грей оценяваше лаконичността и ефективността на посрещана им. Открай време предпочиташе да действа веднага щом пристигне някъде и това важеше с особена сила сега.
— Да вървим.
Бейли ги изведе от терминала на угасващата светлина на деня. Слънцето беше увиснало унило над хоризонта, сякаш разочаровано от края на Коледа. До тротоара беше спрял бял ван „Форд Еконолайн“. Грей си представи пищно обзаведения салон на самолета, с който бяха пристигнали. ДСС очевидно не разполагаше с дълбоките джобове на „Сигма“.
Бейли отвори страничната врата, вдигна палец на шофьора и махна на тримата да се качват. Ковалски седна отзад, като едва успя да се побере с оръжието си. Грей и Джейсън заеха двете седалки зад шофьора.
Бейли заобиколи колата да седне отпред. След като се настани, се обърна и насочи голям пистолет към групата. Веселите искрици в очите му блеснаха още по-ярко.
— Не мърдайте.
17:14
Мара крачеше напред-назад в луксозната им килия. Не можеше да избяга, но поне движението държеше ужаса й под контрол — но на косъм.
Карли седеше на края на широкото легло с балдахин, отрупано с възглавници и копринена завивка. Единственият признак за вълнението й беше коляното й, което непрекъснато играеше нагоре-надолу. Приятелката й огледа стаята.
— Поне не са се поскъпили за апартамента.
Мара също погледна антикварните столове, малкото френско бюро и скъпите картини на стената. Една от тях, изглежда, беше работа на прочутия местен художник Педро Алесандрино де Карвало. Свети Тома докосваше раните на Христос, а на лицето му беше изписано съмнение.