„Нима държа къс от подобно творение?“
И ако наистина беше така, какво беше значението му? Как се свързваше с култа към света Колумба?
Нямаше отговор на тези въпроси и затова продължи към конюшнята. Ибара му беше оставил още една следа към загадката — мястото, където е бил намерен талисманът.
— Река Орабидея — промърмори той и се намръщи озадачено.
Всеки инквизитор в областта познаваше тази река. Тя изтичаше от пещерата Sorginen Leizea, Пещерата на вещиците. Много сборища на вещици бяха правени там. Самата река също имаше мрачна история. Понякога я наричаха Infernuko erreka, или Адския поток, тъй като се вярваше, че извира от недрата на Ада.
Алонсо потръпна. Ако думите на Ибара бяха истина, амулетът в ръката му беше открит при извора на реката.
Иначе казано, при самите порти на Ада.
Идеята да продължи с проучването на въпроса го плашеше и Алонсо си помисли дали да не хвърли амулета, но точно тогава зад него се чу изпълнен с агония писък, който се понесе към звездите.
„Ибара…“
Пръстите му стиснаха nòminas.
Свещеникът беше умрял, за да запази тази тайна.
„Дългът сега е мой“.
Трябваше да разбере истината, та дори това да означаваше, че ще трябва да прекрачи през портите на Ада.
Сборът я очакваше.
Шарлот Карсън бързаше през потъналата в мрак университетска библиотека. Стъпките й отекваха от мраморния под към тухления таван на двуетажната средновековна галерия. Навсякъде около нея се издигаха богато украсени шкафове с книги, най-старите от които бяха от дванайсети век. Огромното пространство беше осветено само от няколко аплици и тя впери поглед в тънещите в сенки стълби и изящната позлатена дърворезба.
Построена в началото на осемнайсети век, Biblioteca Joanina си оставаше идеално запазена перла на бароковата архитектура и дизайн и бе истинският исторически център на университета на Коимбра. И подобно на всяка съкровищница, беше истинско хранилище с дебели две стъпки стени и тежки врати от тиково дърво, които го запечатваха. Благодарение на дизайна вътрешната температура си оставаше осемнайсет градуса през всеки сезон, а влажността винаги беше ниска.
„Идеални условия за съхранение на стари книги…“
Но подобни усилия за запазване не се ограничаваха само с архитектурата на библиотеката.
Шарлот приклекна, когато един прилеп прелетя над главата й и се стрелна към горната галерия. Нечут, но доловен, ултразвуковият му писък накара косъмчетата на тила й да настръхнат. От векове библиотеката беше дом на колония прилепи. Те бяха надеждни съюзници в борбата за запазване на събраните тук творби. Всяка нощ унищожаваха насекоми, които иначе щяха да пируват с огромните количества стара кожа и пожълтял пергамент.
Разбира се, споделянето на това хранилище с такива самоотвержени ловци изискваше и някои предпазни мерки. Тя прокара пръст по кожените покривки върху масите. Уредниците ги слагаха всяка вечер след затварянето на библиотеката, за да предпазят дървените повърхности от изпражненията на прилепите.
Въпреки това, докато се взираше в крилатите сенки на фона на тухления свод, тя изпитваше суеверен страх — и донякъде й беше смешно.
„Нима може сборище на вещици без плъхове?“
Дори нощта беше избрана специално. Едноседмичният научен симпозиум беше приключил днес. Утре участниците в него щяха да заминат за домовете си по всички краища на света, за да прекарат празниците с приятелите и семействата си. Но тази нощ в града щяха да бъдат запалени безброй огньове и щеше да има какви ли не музикални фестивали в чест на зимното слънцестоене, най-дългата нощ на годината.
Тя си погледна часовника — закъсняваше. Все още беше с полуофициалния костюм от празничното парти в посолството — широка черна пола, която се спускаше до глезените й, и късо сако върху синя блуза. Косата й беше подстригана съвсем късо. Беше станала сребриста и си остана къса и рядка след курса химиотерапия преди девет месеца. След нея Шарлот не си правеше труда да се занимава с бои и перуки. След като беше оцеляла пред бруталността и унижението на рака, суетата й изглеждаше глупава фриволност. Вече не можеше да я търпи.