Погледна часовника на светещата конзола пред себе си.
„Още цели четирийсет минути“.
При тази свръхзвукова скорост трябваше да кацне в Лисабон само два часа след излитането от Лейкхърст в Ню Джърси.
Въпреки това имаше чувството, че пътуването се точи цяла вечност.
Не можеше да спре да се тревожи за Кат, нито да забрави уплашеното лице на Хариет от видеото. Очите му непрекъснато се стрелкаха към проклетия часовник; той гледаше как минутите се изнизват едва-едва, докато седеше овързан в тази изолационна камера, носеща се над тъмния Атлантик. Не се тревожеше толкова за часа на пристигането си в Португалия, колкото от крайния срок, поставен от Валя Михайлова.
„Само двайсет и четири часа…“
Преди онази бледа кучка да започне да реже малкото му момиче.
През воя на двигателите в слушалките му се чу пращене.
— Прехвърлям ви обаждане от Вашингтон — каза пилотът.
„Трябва да е директор Кроу“.
Оказа се прав. Пейнтър, вероятно усетил нуждата му да се разсее, редовно го запознаваше с развитието на нещата.
Въпреки това при всяко обаждане сърцето му се свиваше все по-силно, тъй като се страхуваше от най-лошото, особено за Кат.
— Монк, скоро би трябвало да кацнеш — започна Пейнтър. — Исках да…
— Как е Кат? — попита Монк.
— Разбира се, извинявай. Стабилна е, но без промени. Лиза е на другата линия в момента. Искаше да говори с теб. Това е една от причините да се свържа с теб преди да си стъпил на земята.
— А другата каква е?
— Вече ти казах, че дешифрирахме видеофайла, за да определим координатите за оставяне в Испания.
Според скритата в съобщението информация Валя искаше откраднатата технология да бъде занесена на едно място в центъра на Мадрид. Ако не спазеха крайния срок…
Монк не можеше да мисли за това.
— Продължавай.
— Данните във файла съдържаха също и адрес за текстови съобщения като начин за общуване с похитителите — с Валя. Предназначен е като средство за връзка с нея, след като се доберем до проекта на Мара Силвиера. Възползвах се от това и й писах. Настоях за доказателство, че момичетата и Сейчан са все още живи и в добро здраве.
— Получи ли отговор?
— Още не, но щом получа, ще ти го препратя.
Монк издиша. Отчаяно се нуждаеше от такова доказателство.
Пейнтър продължи:
— Освен това се надявах, че с отварянето на връзката и с размяната на съобщения Валя може да се изпусне достатъчно, за да позволи да проследим линията до нея.
„Умно“.
Въпреки това Монк не таеше особени надежди. Рускинята беше прекалено хитра, за да свали гарда си, особено около директор Кроу.
— Това би могло да ни спечели и допълнително време — добави Пейнтър. — Правя всичко по силите си да използвам това, за да печеля време. Планът ми е след това да поискам доказателство, че детето на Грей е невредимо. Надявам се, че правенето на ултразвук или нещо такова ще отложи крайния срок още малко.
„Но дали ще е достатъчно?“
Всичко това нямаше да има никакво значение, ако не успееха да се доберат до технологията.
— Някакви вести от Грей? — попита Монк.
— Още не. Беше тръгнал да разговаря със семейството на американския посланик.
— На летището ли е още?
— Не. Според проследяващите устройства на телефоните им са на друго място. Може би семейството е било преместено или е тръгнал по някаква следа. Щом получа новини, ще те уведомя.
„Добре“.
Монк изгаряше от нетърпение да се присъедини към Грей и екипа му.
— Но както споменах — каза Пейнтър, — по-важната причина за това обаждане е да те свържа с Лиза. Иска да ти съобщи новини за Кат.
Монк пое дълбоко дъх през кислородната маска и се приготви.
След кратко пращене в ушите му зазвуча гласът на Лиза.
— Здрасти, Монк, как я караш там горе?
Монк погледна алтиметъра.
— В момента я карам на дванайсет хиляди метра. — Опитът му за хумор трябваше да отслаби напрежението, но вместо това прозвуча твърде язвително, разкривайки раздразнението му от подобни въпроси. Нямаше причини да си го изкарва на Лиза. — Извинявай, скоро кацам — продължи той. — За какво искаш да говорим?
— Тръгна толкова бързо, че така и не успях да ти обясня нещо, което Джулиан… доктор Грант предложи да опитаме с Кат.