Започна да се катери отново, използвайки тези спомени като мехлем срещу изгарянията.
След незнайно колко време около нея се чу мърморене, призраци в мрака, гласове, които бяха твърде неясни, за да се различат.
Тя продължи напред в огъня. Знаеше, че трябва да продължи да се бори.
„Дори това да ме убие…“
Накрая един глас зазвуча по-разбираемо — непознат, с накъсани, но ясни думи.
— …съжалявам… не се получава… трябва да приемем, че тя…
И изведнъж звездата угасна, прекъсвайки всичко.
Кладенецът около нея изчезна.
„Не…“
Останала без опора, Кат полетя обратно към мрака. И закрещя, докато той я поглъщаше.
Още съм тук, още съм тук, още съм…
19:02
Докато самолетът завиваше да подходи към пистата, Монк вдигна глава към похлупака на кабината и се загледа в бреговата линия. Тъмният Атлантик отдолу спираше в светлините на Лисабон — ярък звезден куп, създадено от човека отражение на ясното зимно небе.
Пилотът изправи самолета. Носът се насочи стръмно надолу. Стомахът на Монк се надигна, когато машината започна да се спуска бързо към земята.
„Почти стигнахме“.
След пристигането при брега от кулата на военновъздушната база Синтра, намираща се на трийсетина километра от центъра на Лисабон, им наредиха да кръжат. Монк предположи, че в управлението на въздушния трафик на базата не са свикнали американски военни самолети да искат приоритетно разрешение за кацане на една от пистите им.
Предвид досегашното му нетърпение и безпокойство би трябвало да е вбесен от това забавяне. Вместо това му се искаше пилотът да можеше да направи още няколко кръга. Все още се мъчеше да приеме новината от Лиза, която беше получил преди десетина минути.
„Не успяхме. Тя си отиде“.
Докторите бяха използвали думите мозъчна смърт — термин, който за нищо на света не би могъл да опише Кат. Как е възможно такъв блестящ ум да угасне?
Заради визьора на шлема пред лицето си не можеше дори да си избърше сълзите. Не че искаше да го прави. Тя заслужаваше тези сълзи. Монк затвори очи и облегна глава назад. От стръмното спускане стомахът му беше залепнал за диафрагмата, която трепереше от едва сдържаните ридания, заплашващи да разтърсят цялото му тяло.
„Кат…“
Самолетът изведнъж насочи нос към небето. Понесе се почти отвесно нагоре, двигателите му зареваха към звездите. Монк не можеше дори да си поеме дъх, сякаш на гърдите му беше седнала мечка гризли. Ускорението го прикова към седалката. В периферното му зрение плъзнаха сенки.
След това самолетът внезапно се изравни и тялото на Монк политна напред и опъна ремъците.
„Какво става, по дяволите?“
— Съжалявам за това — прозвуча гласът на пилота. — Нови заповеди. От Вашингтон искат да продължим към Париж. Незабавно.
„Париж?“
— Освен това има ново обаждане за вас — продължи пилотът. — Свързвам ви.
Монк очакваше, че Пейнтър има обяснение за внезапната промяна в плана. Надяваше се също тя да е свързана с жената, която дърпа конците им — някаква добра новина като контрапункт на предишното обаждане.
— Какво става? — попита Монк веднага щом беше свързан. — Кажи ми, че си научил нещо за Валя.
Последва пауза — достатъчно дълга, за да накара Монк да се запита дали при внезапната маневра нагоре някой кабел от комуникационната система не се е откачил. Предположението му се подсили, когато в слушалките най-сетне се разнесе глас — беше модулиран, като на робот.
И за съжаление твърде познат.
Отново видя видеозаписа с искането на откуп.
— Явно сте научили самоличността ми — каза гласът.
Монк си представи уплашеното лице на Хариет, седяща в скута на похитителя си. Яростта го изпълни.
Изкуственото изкривяване на гласа спря и руският акцент на бледата вещица зазвуча ясно.
— Нищо против. Сега ще можем да поговорим по-свободно, да? Само ти и аз.
16
25 декември, 21:28
Париж, Франция
Грей се загледа през прозореца на лимузината към прочутия Град на светлината, още по-великолепен покрай празнуването на Коледа. Като че ли Париж беше твърдо решен да затъмни всеки друг голям град през този празничен сезон и да заслужи прозвището си.
Накъдето и да погледнеше, на всеки завой градът разкриваше още и още от чудната си прелест. Витрини блестяха с празничната си украса; магически maneges de Noel — коледни въртележки — се въртяха в паркове и по площади; кънкьори се пързаляха под звездите по малки ледени пързалки. Всяка улична лампа беше увита в борови клонки, всеки прозорец и покрив беше окъпан в светлини, превръщайки улицата в нещо, излязло от приказка.