След още два завоя по украсените парижки улици пред тях се появи крайната им цел — кула от стъкло и стомана, заобиколена от ограда от черно ковано желязо. Това беше централата на „Оранж С. А.“, известна преди като „Франс Телеком“ — най-големият телекомуникационен и интернет доставчик в страната. Компанията оперираше основната комуникационна система на Франция, цифрова и стационарна, наред с телевизионни услуги и широколентов интернет.
От тази сграда започваше сложна мрежа, обхващаща целия град.
Грей възнамеряваше да пусне паяк в сърцето на дигиталната паяжина.
Погледна през рамо към Мара Силвиера.
Нуждаеше се от уменията и знанията й за проекта, за да наблюдава всяка нишка на огромната паяжина, да дебне за най-малката вибрация, за знак, че творението й е пуснато на свобода в града — и ако е било пуснато, да проследи следата обратно до източника й.
Мара му кимна. Лицето й беше изпито от тревога. Джейсън щеше да помага с опита си. Карли също беше тук. Дъщерята на посланика бе настояла да дойде, след като увери баща си и сестра си, че е в безопасност. Отначало Грей се беше възпротивил, но сега, докато гледаше как Мара е стиснала ръката на Карли, осъзна колко много се нуждае тя от подкрепата на приятелката си.
Залогът беше прекалено голям, за да отхвърлят и най-малката възможна помощ. Тази нощ Мара щеше да поеме на раменете си тежестта на целия град, а може би и на света.
Не биваше да се проваля.
Грей обаче видя и по-дълбокия страх в измъчените й очи.
Дори планът им да проработеше, оставаше една непреодолима опасност. За да проследи местоположението на врага, екипът на Грей трябваше да чака някоя от нишките да затрепти — а това щеше да се случи само ако Crucibulum започне да използва програмата на Мара и я пусне достатъчно от цифровия й затвор, за да всее хаос. А когато това станеше, имаше риск демонът да избяга на свобода. Тогава нищо нямаше да може да го спре.
Докато лимузината намаляваше, Мара се вцепени.
Карли придърпа приятелката си към себе си и й прошепна:
— Всичко е наред.
Грей се обърна напред.
„Дано да е така“.
22:02
На четиринайсетия етаж на сградата Мара тракаше яростно на клавиатурата на работната станция. Всичко, което беше поискала, беше готово и я очакваше при пристигането й.
„Сега е мой ред“.
Трябваше да се съсредоточи и беше помолила да отделят стаята само за нея. Единствените две изключения бяха Карли, която седеше до нея, и Джейсън, който стоеше зад гърба й, готов да й се притече на помощ.
Стъклената стена отляво гледаше към останалата част на етажа, където се помещаваше „Оранж Лабс“, отделът за изследване и развой на компанията.
„Оранж“ използваше мрежа от технологични центрове и лаборатории по целия свят и си партнираше със стотици университети, индустрии и изследователски институти, ръководени от инженери, софтуерни дизайнери и промишлени експерти. Но в тази коледна нощ тук имаше само шепа служители от екипа за компютърна сигурност, които в момента се бяха събрали около командир Пиърс и останалите.
— Как върви? — попита Карли.
— Влязох в работните си файлове в университета в Коимбра — каза Мара. — И свалих основния код на програмата. Сега отделям пакетите, микроядрата от основния код, свързани с предишните итерации на Ева, които се съдържат и в последната версия.
— Като неин цифров отпечатък — обади се Джейсън.
— Именно. Ще мога да използвам тези отпечатъци, за да претърся интернет и огромния поток данни, минаващ през мрежата на „Оранж“, и да видя дали няма да се появи някакво съвпадение.
Карли скръсти ръце на гърдите си.
— После ще можем да проследим отпечатъците до мръсниците, които убиха майка ми.
„Надявам се“.
Мара работеше бързо — боеше се, че вече е закъсняла. Беше подслушала разговора между отец Бейли и Грей. Двамата очакваха врагът да започне кибератаката си в Париж тази нощ.
„Ами ако вече са я започнали?“
Най-сетне отдели три дузини уникални микроядра, трийсет и шест елемента от дигиталния пръстов отпечатък на Ева. Копира ги и ги качи в търсачката на „Оранж“ — система, която беше проектирана да сканира, анализира и наблюдава мрежата на компанията.
Облегна се и загледа брояча в горната част на екрана, като си представяше как кодът й минава през сървърите на „Оранж“, разположени под тази кула и на други места по целия свят.
Докато чакаше, погледна през прозорците към зашеметяващия килим от светлина на Париж. Не валеше сняг, но от Сена се беше надигнала ледена мъгла, която превръщаше градските светлини в неясна илюзия, сякаш Париж беше сън, изчезващ в нощта. И в същото време Айфеловата кула се издигаше над мъглата и сияеше като последен фар на умиращия град.