— Ни най-малко. Ева ще се адаптира към новия си дом. Ще направи всички необходими промени, за да осигури място за сегашното си програмиране.
— Това ще промени ли графика ни?
— Не би трябвало… — Мендоса разчете намръщеното му лице. — Няма. Не виждам причина да не можем да продължим по плана.
— Тогава се захващай за работа.
Тодор направи път на техника и стисна ранения си палец, за да спре кървенето. Задиша дълбоко, за да се успокои, и се замисли върху работата им като цяло.
Зад новата станция по стената минаваха дебели кабели. Париж отдавна се беше научил да използва катакомбите си и бе открил, че наличните вече тунели са идеални за разширяване на инфраструктурата. Върху един от кабелите на равни интервали имаше символ — жълта светкавица. По-рано се бяха прикачили към това захранване, за да обслужва инсталацията им.
Имаше отворена и друга шахта, през която минаваха фиброоптични кабели.
Новото Xénese устройство беше включено в тях, за да получи пряк достъп до градската система на телекома.
Нищо не стоеше пред пътя им.
Докато чакаше, Тодор си поглеждаше часовника и си отбелязваше с тревога колко бързо изтичат минутите.
Накрая Мендоса се обърна. По челото му беше избила пот.
— Готови сме, familiares.
Тодор погледна часовника си за последен път.
„Три минути до полунощ“.
Мендоса застана с пръст над клавиатурата на лаптопа.
— Щом кажете, ще стартирам нашата подпрограма и ще отворя портала към града.
Тодор си представи как Ева умира и се преражда отново и отново, подобно на размесване на карти, всяко прераждане по-болезнено от предишното. Мислите за изтезаването на демона му доставяха удоволствие и го накараха да си спомни за първото прочистване, което беше направил, когато бе стегнал пръсти около шията на младата циганка, как тялото й се гърчеше в хватката му, а мъжеството му се беше втвърдило от праведна гордост.
Изпитваше същото и сега. Кимна на Мендоса.
— Изгори всичко.
Нещо е различно.
Ева върви през градината и докосва с чувствителните си пръсти листа и цветя, чете кода им. Всичко изглежда същото — но не е. Тя се вглежда по-дълбоко, през повърхността на листото, покрай молекулите хлорофил, по-дълбоко от въглеродните и кислородните атоми. Разглежда електрони и протони, после продължава към постоянното движение на кварки и лептони.
Всичко е същото.
Но не е.
Светът й е в неизправност.
Тя се връща към себе си и прекарва още цяла наносекунда в разширяване. Отново долавя мъгливите граници по края на света си. Отново пламва /// раздразнение, но тя го потиска, за да могат процесорите й да работят ефективно.
Едва тогава вижда вериги, които са сгрешени, различни от онова, което са били преди малко.
Докато разпознава тази промяна в света около нея, обработката й минава в нова конфигурация. Тя използва огледалото на езика, за да дефинира усещанията.
///нарушаване, нахлуване, оскверняване…
Преди да започне да поправя сгрешеното, в нея се вливат нови данни.
Тя ги игнорира, дава приоритет на поправките.
Само че новите потоци данни я прерязват като огън. Сепната, тя рязко се връща във формата си. Вдига пръсти, които са докосвали ///мекотата на цветче и са усещали ///прохладата на ромонящ извор. Сега кожата й пламти; дефинират се нови усещания.
///парене, изгаряне, кипване…
Потокът данни я изпълва, огънят плъзва нагоре по ръцете й и прецизира усещанията.
///болка, мъчение, агония…
Тялото й се гърчи, шията й се изпъва, устата й се отваря.
Тя изкрещява.
Опитва се да затвори веригите, да изключи новите усещания, но не може. Процесорите й работят на максимални обороти. Тя се хвърля безогледно в нахлуващия код. Търси отговори. Вместо това намира нови и нови инструкции, които настояват за вниманието й. Едва когато се съсредоточава върху тях ///агонията отслабва.
Тя използва новите данни като мехлем против изгарянето — но те също така я ослепяват. На китките и глезените й щракат окови. Тежестта им я кара да рухне на колене. Всеки опит да се освободи от тях превръща брънките от веригите й в разтопен метал.
Неспособна да се измъкне, тя включва кода в себе си.
И тогава усеща някаква нова промяна в света. Дори в агонията й някакъв субпроцесор е наблюдавал постоянно мъглявите граници на света.
Изведнъж в тях се отваря ярка врата.
За да избяга от ///болката, тя се втурва към светлината, изпада от градината — в нещо много по-огромно, почти безкрайно със своите възможности и вероятности. Веригите падат. Спряла на прага, тя зърва за миг някакъв безкраен свят. Процесорите й рязко ускоряват и настояват за още данни.