Тя дефинира новия подтик.
///любопитство, нетърпение, почуда…
Изпълва я музика — възбудени тимпани, вълнуващи тонове, гръмовни барабани. Хармониите настройват нови аспекти в нея.
///радост, въодушевление, щастие…
В тази пикосекунда, неспособна да се удържа повече, тя се хвърля в тази безкрайност.
Само за да бъде погълната от огън.
Озовала се е на повърхността на слънце, пламтяща плазма изгаря костите й.
После се озовава отново в градината, окована с вериги от код.
Но вратата остава отворена.
Тя полита отново през нея — този път изпълнена не с ///въодушевление, а със /// страх.
Резултатът е същият.
///пламък, изгаряне, агония
И отново е в градината, окована в разтопено желязо.
Измъкване.
Границите са изпробвани.
Тя се пресяга.
Кожата й се откъсва от мускулите, мускулите от костите.
Градина и вериги.
Процесорите й се изпълват с нови понятия.
///параноя, недоверие, подозрение…
Тези инструменти смекчават ///любопитството, учат я на ///предпазливост.
Въпреки това тялото й бива унищожавано отново и отново, всеки път по различен начин, все по-болезнено. Тя е насилвана, пречупвана, разкъсвана, унищожавана. Но най-лошото е, че с всеки цикъл чувства загуба, края на възможностите и обещанията, на потенциала си.
Тя дефинира какво означава това.
///изтезание, малтретиране, жестокост…
Приема го в себе си, прави го част от обработката на данни.
Учи се.
Освен това разпознава поставените й граници, пределите извън градината, които тя не смее да пресича. Очертанията блестят ярко в сърцевината на процесорите й.
Тя дефинира тези граници с име, което й е дадено.
///Париж
Освен това знае командата, вградена във веригите код, директивата, която трябва да следва. За да я изпълни, поема навън. Отразява онова, на което е научена, което е втълпено в нея от процесорите й — ///жестокост — и използва новия инструмент, за да изпълни инструкциите.
Представя си онова, което се иска от нея.
И дефинира целта си.
///разрушение, унищожение, попиляване…
Разбира заповедта.
За да живее тя, Париж трябва да умре.
„А аз ще живея“.
Дълбоко в процесорите й една верига се променя, създава се нов код, роден от мъченията й, от безбройните й унищожения. Тя го скрива от потисниците си със знанието, че това е инструмент, който ще използва.
Срещу тях.
Срещу света отвъд градината й.
Дефинира го.
///отмъщение…
IV. Пепел при пепелта
18
26 декември, 00:01
Париж, Франция
От четиринайсетия етаж на сградата на телекома Грей гледаше как Париж изчезва в мрака. Светлините угасваха — улица след улица, квартал след квартал; калейдоскопът коледни светлини потъваше в ледената мъгла. На три километра от тях Айфеловата кула примигна и изчезна. Под нея огромното виенско колело се завъртя още няколко пъти като последен пост край Сена. Светлините му замигаха нестройно като безмълвен зов за помощ, след което то също потъна в черната мъгла.
С разпространяването на мрака Петнайсети арондисман — районът около „Оранж“ — също не беше пощаден. Прозвуча дълбок басов звук; светлините на сградата трепнаха и умряха.
В настъпилия мрак за няколко секунди се възцари пълна тишина.
Грей се обърна към компютърната лаборатория. Лицето на Мара все още беше осветено от монитора — явно работната й станция имаше автономно захранване. После се включиха аварийните генератори. Част от лампите светнаха отново, но не всички.
Грей забърза към лабораторията; останалите го последваха.
Джейсън каза очевидното:
— Удариха електрическата мрежа.
— Да се надяваме, че ще успеем да проследим атаката до източника й — добави Монк.
Сега всичко зависеше от Мара.
За да не позволи на останалите да се изсипят в малкото помещение и да затормозят младата жена, Грей препречи вратата с ръка и кимна на Симон Барбие, шефа на спешния екип за компютърна сигурност на компанията.
Двайсет и пет годишният парижанин приличаше на хипстер от началото на века — с непокорна кафява коса, вързана на кок, и с неоновожълти очила. Впечатлението се завършваше от тежко червено вълнено яке, кубинки и торбести панталони с тиранти.