00:42
Грей се предаде и качи лимузината на тротоара. По права линия от офисите на „Оранж“ до гробището Монпарнас имаше само три километра. Те обаче бяха изминали едва половината от това разстояние.
Паникьосаните парижани се мъчеха да се спасят от огньовете и бяха изпълнили тесните улици в централната част на града. Колите бяха натикани броня до броня. Клаксоните им се съревноваваха с хора на сирени, разнасящ се из потъналия в мрак град. Хора притичваха през задръстването, помъкнали вещи, които бяха успели да грабнат в последния момент. Имаше и други, които се възползваха от хаоса и мрака. Няколко витрини бяха разбити, но магазините изглеждаха празни — явно дори грабителите бяха осъзнали, че времето им изтича.
Междувременно пушекът беше навсякъде, като закриваше звездите и отразяваше пламъците на пожарите. Горяща пепел се сипеше като някакъв адски снеговалеж. Навсякъде горяха покриви и пожарите се разпростираха. Точно отпред два пожара се сляха в един, образувайки огнено торнадо.
Щом си даде сметка, че пътят до гробището може да бъде прекъснат съвсем скоро, Грей изгаси двигателя и махна на всички да излизат.
— Ще стигнем по-бързо пеша.
Извън лимузината огромната огнена буря пред тях зарева по-силно, сякаш към тях се беше понесъл товарен влак. Други шофьори бързо последваха примера им и масово започнаха да зарязват колите си. Но докато те и пътниците бягаха по-далече, Грей вървеше към пожара.
— Не се отделяй — предупреди той Симон Барбие.
Не можеше да рискува да изгуби водача им в катакомбите в обезумялата тълпа. Ковалски водеше, като използваше туловището си, за да им пробие път. Монк беше последен и удържаше ариергарда.
Симон се закашля и изтупа горящ въглен от рамото си. С другата си ръка посочи към един тъмен парк отляво.
— Натам. Ще стигнем по-бързо.
Ковалски го чу и се насочи в тази посока, като ревеше като високоговорител на хората да се махат от пътя му. Грей го следваше по петите. Бързо стигнаха малкия парк, зелен оазис насред хаоса. Забързаха през тревата и покрай езерце, в което лениво плуваха златисти шарани, които изобщо не забелязваха огньовете наоколо.
В средата на парка имаше пустееща въртележка. Грей си я представи как свети и кончетата й се въртят в кръг. Направо можеше да чуе музиката и смеха на децата.
Гневът му пламна още по-ярко.
„Колко невинност е била изгубена тази нощ?“
Продължи напред и задмина Ковалски, твърдо решен да направи всичко, за да ограничи нанесените от врага поражения, да го накара да си получи заслуженото.
След парка Симон ги поведе по няколко тесни улички. Пушекът се сгъстяваше. Хоризонтът над сградите наоколо беше озарен от пламъци. Но най-лошото беше отпред — истински огнен ад, който бълваше към тях горящи въглени.
Накрая Симон посочи една дълга улица, която се отклоняваше надясно.
— Рю Фроадево. Близо сме.
Грей му се довери и тръгна натам. От едната страна на улицата бяха наредени затворени магазини и сгради. Симон ги поведе по другата, покрай покрита с бръшлян тухлена стена.
Той посочи напред; вече тичаха в тръс.
— Гробището Монпарнас е зад оградата.
Грей се намръщи.
— Къде е входът?
Симон направи още няколко крачки и спря. Огледа се, сякаш се опитваше да се ориентира, и кимна.
— Точно тук.
— Тук ли? — изненада се запъхтеният Монк.
Симон посочи стената.
— Oui. Ще прескочим.
— Ти може би — намръщено рече Ковалски. — Аз обаче не си взех стълбата.
— Лесно е. Вижте.
Симон отмести изсъхналия през зимата бръшлян и се закатери по отвесната стена с пъргавината на котка. Прехвърли крак през върха й и зачака, като нагласи неоновожълтите си очила.
— Tres facile — обяви той.
Грей се съмняваше, че е съвсем лесно, но пристъпи напред и прокара пръсти по стената. Откри опори за пръстите и краката си.
— Работа на катафилите — обясни Симон. — Само ние знаем за тях.
Грей вдигна ръце, намери опора и се изкатери при Симон. Докато чакаше горе Монк и Ковалски, погледна към гробището.
Приличаше на истински град на мъртвите с улици и алеи, които го разделяха на квартали от гробници, крипти и мавзолеи. Имаше дори няколко малки зелени паркове, дървета и цветя. Навсякъде се виждаха бронзови статуи.
Най-близката и набиваща се на очи беше висока бронзова фигура на крилат ангел. На фона на пожара изглеждаше като изваян от разтопен огън, блестящ дръзко към пушека, който се носеше над парка.
— Genie du Sommeil Eternel — каза Симон, когато забеляза къде се е загледал. — Ангелът на вечния сън.