Грей кимна и му махна да слиза. Оценяваше пазителя на гробище Монпарнас, но не този град на мъртвите беше тяхната цел.
Грей скочи долу. Монк и Ковал ски тупнаха тежко зад него. Тръгнаха след Симон, който забърза към нисък мавзолей, върху който се издигаше счупен варовиков кръст. Водачът им задърпа ръждясалата врата и тя се отвори със скърцане.
— Насам — каза той и влезе.
Пространството беше колкото килер, но всички се наблъскаха вътре. Стъпала водеха надолу в мрака.
Симон махна с уморена показност и каза:
— C’est ici l’empire de la Mort. — Тук е империята на мъртвите.
Грей погледна към входа за катакомбите — един от многото според Симон. Оттук нататък трябваше да продължат незабелязано в мрака. Обърна се към другите и им раздаде очилата за нощно виждане, като обясни на Симон как да ги използва.
— Какво да очакваме там долу? — попита той, докато Симон си слагаше очилата.
Парижанинът въздъхна тежко.
— Долу е тъмен лабиринт. Катакомбите са дълги триста километра. Една трета от тях са под улиците на Париж. Два километра са отворени за публика като част от музей, където можеш да видиш incryable[10] — скулптури и арки, изработени от костите на мъртвите.
— А останалата част? — попита Монк.
— Забранена за достъп, разпадаща се, tres dangereux. Много части от нея са известни единствено на катафилите.
Грей извади сателитния си телефон и провери отново мястото, засечено от Мара. Почука червената точка на картата в средата на гробището.
— Сигурен ли си, че можеш да намериш това място?
— Ще направя всичко по силите си.
Грей кимна.
— Тогава да вървим.
Симон поведе.
— Пазете си главите.
Грей махна на партньорите си да тръгват.
Монк мина покрай него. Беше се намръщил.
Ковалски беше по-общителен: изгледа кръвнишки Грей и промърмори:
— С теб вечно се врем под земята…
Грей го бутна и понечи да го последва, но погледна за последен път към вратата на мавзолея. Заслуша се в рева на пожара, като се питаше какво ли ще е останало от Париж, когато отново излязат. Представи си и Мара и останалите. Надяваше се, че вече са се оттеглили на някое безопасно място.
Но най-вече разбираше, че трябва да върне откраднатото.
Ева трябваше да бъде спряна, преди да е всяла още по-голям хаос.
Но това не беше единствената причина.
Докато се спускаше в мрака, си представи Сейчан, изправила се на пръсти и протегнала ръка, за да постави внимателно стъклената украса на коледната елха, като в същото време придържаше корема си. И двете момичета на Монк. Хариет, наведена над таблет със съсредоточено личице, докато се мъчеше над някакъв пъзел, сякаш съдбата на света зависеше от решаването му, докато Пени танцуваше из дневната и русите й плитки се мятаха около главата й.
Ако искаха да им дадат някакъв шанс за спасение, трябваше да се доберат до откраднатата технология.
Тя беше единствената им разменна монета.
Грей долавяше напрежението в гърба на Монк, докато приятелят му се спускаше надолу към катакомбите. Не беше трудно да го изтълкува — то повтаряше тревогата, свиваща собственото му сърце.
„Дали не сме закъснели?“
00:45
— Времето ти изтече — каза Джейсън.
Мара не му обърна внимание и остана прикована към монитора. Той грабна облегалката на стола й и се опита да я издърпа от работната станция. Тя просто стана и го остави да замъкне празния стол. Наведе се към екрана.
„Не, не, не…“
Трябваше да е сигурна.
Карли се изкашля в юмрука си и прочисти гърлото си.
— Мара… Джейсън е прав. Захранването на батерията ще изкара по-малко от минута.
Мара знаеше, че ги притиска не само времето. Пушекът скриваше изгледа на юг, стелеше се по тавана на лабораторията и ставаше все по-гъст. Вятърът вкарваше през счупените прозорци още пушек и гореща пепел.
В съседното помещение отец Бейли крачеше напред-назад с фенерче, което беше намерил някъде. Все още държеше телефона до ухото си. На всеки трийсет секунди свещеникът надникваше в лабораторията и ги приканваше да тръгват или мълчаливо настояваше за същото с непреклонна физиономия.
Мара не обръщаше внимание и на него.
Просто това беше прекалено важно. Изоставеха ли работната станция, щяха да изгубят всякакъв шанс да открият защо Ева е била освободена отново.
— Вижте — каза Мара и прокара пръст по плетеницата алени линии, бележещи пътя на дигиталния пръстов отпечатък на Ева.
Той лъкатушеше към границите на града — и ги пресичаше. За да го последва, Мара трябваше да хакне мрежата на телекома. Покрай кризата в града и претоварените системи това й бе отнело твърде много време.