Което беше причина за ултразвуковия преглед.
Сейчан нямаше нищо против. След като откри кръвта в тоалетната, следеше внимателно съдържанието на чинията при всяко уриниране, което се случваше поне веднъж на всеки час. И всеки път имаше кръв — повече кръв. Но може би просто страхът я караше да си въобразява, че количеството е по-голямо. Така или иначе, сега тя изпитваше огромно облекчение, че бебето изглежда невредимо.
Но разбираше и другата причина за ултразвука.
Валя също разбираше.
— Очевидно директор Кроу се опитва да протака.
Сейчан не си направи труда да отрича. Откакто бяха взели и върнали Хариет, тя отброяваше наум времето. Бяха минали около осем часа. Но колко още време им оставаше? Нямаше как да знае със сигурност, но нямаше съмнение, че трябва да действа по-бързо, ако иска да изпълни неизреченото си обещание към Кат да опази децата й.
Валя обърна гръб на монитора, като махна пренебрежително към последната снимка на детето.
— Всичко това е безразсудство. Директорът се надява, че ще сгреша. Това няма да се случи.
„Не се и съмнявам, кучко такава…“
Внезапна болка прекъсна мисълта й. Беше толкова рязка, че Сейчан изпъшка. Тялото й се сви, сякаш инстинктивно се опитваше да предпази детето в корема й. Белезниците се впиха в китките и глезените й. Болката продължи около две секунди, след което отслабна достатъчно, за да може да се отпусне на леглото.
— Дерьмо — с погнуса изруга мъжът и посочи с остена между краката на Сейчан.
Тя се страхуваше да погледне. Бяха свалили панталона й за прегледа, но бяха оставили гащетата. Сега памучната тъкан беше пропита с кръв.
Валя само се намръщи раздразнено.
— Някой да донесе кофа, за да може да се измие, след като я освободите.
Мъжът продължаваше да зяпа.
— Ами бебето?
— Няма значение. — Тя потупа джоба си. — Имаме доказателство, че е живо. Поне сега. Това ни е достатъчно за момента.
Сейчан още беше задъхана и крайниците й трепереха повече от страх, отколкото от болка. Тя впери поглед в свитото бебе на екрана.
Валя си погледна часовника.
— Да следваме графика. Вземи момичето.
Сейчан се завъртя и белезниците й издрънчаха.
Изражението на Валя не се промени, когато забеляза тревогата й.
— Не се превъзбуждай. Вредно е за кръвното ти. — Тя кимна към краката й. — И за детето, нали?
— Какво правиш?
Валя избърса бузата си и размаза грима по нея.
— Току-що се върнах от визитация при капитан Брайънт.
„Кат…“
— Зле е. Вече е само въпрос на време. — Валя сви рамене. — Все пак, докато бях в болницата, успях да се приближа достатъчно, за да прехвана телефонните обаждания на доктор Къмингс.
Сейчан си представи Лиза Къмингс, съпругата на директора. Поне Кат не беше сама, но с каква цел Валя беше ходила в болницата?
— Защо ти е трябвало да подслушваш телефона й?
Ново свиване на рамене.
— Някой се оказа изключително упорит и ще се нуждае от допълнително убеждаване, че намеренията ни са сериозни.
Сейчан се помъчи да разбере какво означава това, но не успя.
Валя побутна мъжа, кимна към момичетата и заяви:
— Взять девушку.
На Хариет не й трябваше да знае руски, за да разбере намерението и подтекста на думите. Тя се сви в края на леглото и притисна книжката с картинки към гърдите си.
Но нямаше нужда да се безпокои.
Вместо нея мъжът грабна Пени и я метна на рамо. Тя зарита и запищя. Без да й обръща никакво внимание, мъжът я изнесе от стаята.
Сейчан се завъртя към Хариет, но тя беше скрила лице във възглавницата.
Валя тръгна към вратата.
Сейчан дръпна белезниците. Вече разбираше защо я държаха окована след процедурата.
— Пусни ме.
— След малко — отвърна Валя. — И ще ти донесем кофа.
Вратата се затръшна след нея.
Сейчан се обърна към Хариет.
— Всичко ще е на…
Силен изстрел я накара да подскочи.
Хариет зарови лице още по-дълбоко във възглавницата.
Сейчан впери поглед в затворената врата. Беше нарушила обещанието си.
„Съжалявам, Кат“.
18:47
Лиза седеше до леглото и държеше ръката на приятелката си. Беше сама в стаята и не си правеше труда да бърше сълзите си. Молеше се Кат да е намерила покой — знаеше какви усилия беше положила накрая. Можеше само да си представи агонията да умираш, без да знаеш каква е съдбата на децата ти.
Вината се беше стегнала на възел в нея.
„Трябваше да направим повече“.