Все пак не можеше да вини докторите. Джулиан и екипът му бяха опитали всичко. Бяха отделили цели двайсет минути за последен неврологичен преглед — щипеха крайниците и бузите на Кат, проверяваха зениците й с фенерче, направиха й множество електроенцефалограми. Дори я откачиха от дихателния апарат за известно време, за да видят дали повишаването на нивата на въглеродния двуокис няма да я накара да си поеме поне веднъж дъх.
Заключението им беше категорично.
Не само висшите мозъчни функции на Кат бяха замрели — тя не показваше никакви признаци и за рефлекси на мозъчния ствол — онези последни следи от дейност, преди мозъкът да бъде обявен за мъртъв.
Кат наистина си беше отишла.
Въпреки това Лиза усещаше топлината на пръстите й, макар че този ефект беше изкуствен. Одеялата и топлите течности от системите поддържаха телесната температура. Дихателният апарат пък повдигаше и спускаше гърдите й. Бяха й инжектирани хормони, за да заместят онова, което мозъкът й вече не можеше да задейства — вазопресин за поддържане на бъбреците, тироид за телесния метаболизъм, както и други за поддържане на имунната система.
Единственото, което функционираше самостоятелно, беше сърцето на Кат — и доказваше упоритостта й. Всеки удар се причиняваше от електрическата система на сърцето, призрачно напомняне на онова, което е била някога тя. Но това не беше признак на живот — сърцето можеше да бие дори извън тялото за известно време. Без вентилация сърцето на Кат щеше да спре в рамките на един час.
Докторите наричаха това поддържане на живота — но грешаха. Тук нямаше живот за поддържане, нямаше надежда за съживяване. Всички машини и процедури имаха друга цел. Правилният термин за тези грижи беше поддържане на органите.
Това осигуряваше допълнително време за живеещи далече роднини да стигнат до болницата, за да се сбогуват — докато все още има някакво подобие на живот в тялото.
Все пак това си оставаше жестока измама, зловещо кукловодство.
Любимият им човек вече си беше отишъл.
По време на полета до Франция Монк беше информиран за състоянието на Кат. Той имаше достатъчно медицински познания, за да не се заблуждава и да не храни напразни надежди. Въпреки това Лиза беше предложила да остави Кат включена към машините, докато той се върне. Живите мъртви можеха да бъдат поддържани в това състояние за около седмица.
Монк беше отказал.
„Нека си отиде с мир. Вече я целунах за сбогом и знаех, че ще бъде последната ни целувка“.
Така че всички тези грижи бяха с друга цел.
Влезе един лекар — Лиза не можеше да си спомни името му, — съпровождан от две медицински сестри и санитар.
— Операционната е готова — каза той.
Лиза кимна мълчаливо и се помъчи да сподави риданията си. Стана, стисна за последен път ръката на Кат и се дръпна от леглото. Медиците заеха мястото й, за да откачат Кат от апаратите и да я откарат в операционната.
Кат беше подписала заявление за донорство.
В това нямаше нищо изненадващо — и бе типично за нея.
Дори със смъртта си Кат щеше да спасява живота на други хора.
Лиза остана в стаята, докато тялото не беше изкарано навън. След това се отпусна обратно в стола. Знаеше, че Кат вече си е отишла. Въпреки това стаята й се струваше някак по-празна отпреди, сякаш загубата на цялата тази жизненост и енергия беше оставила след себе си вакуум.
Прекалено съкрушена, за да се движи, тя остана да седи в безмълвно бдение.
Някаква суматоха привлече погледа й към вратата.
Джулиан влезе бързо заедно с някаква непозната жена и огледа стаята.
— Къде е Катрин?
Лиза стана с разтуптяно сърце, когато видя безпокойството на лицето на доктора.
— Откараха я в операционната да вземат орга…
Джулиан се обърна.
— Трябва да ги спрем!
21
26 декември, 01:08
Париж, Франция
Грей се наведе под една разбита арка.
Вървяха през катакомбите от петнайсет минути и той вече се беше объркал. Симон ги водеше през лабиринт от тунели и покрити с графити помещения, като се спускаше все повече и повече през рушащи се шахти — червееви дупки, наричани от водача им chatieres, или „котешки проходи“. Веднъж дори се върна обратно, като мърмореше нещо за срутване.
За щастие, водачът им беше достатъчно щедър да остави няколко кръстчета и стрели по стените, които да им помогнат по обратния път. Дотогава Грей гледаше да не се откъсва от него.
Грей държеше единственото ултравиолетово фенерче на групата, закрепено под цевта на пистолета му. Невидим за невъоръжено око, лъчът му се отразяваше от стените и се улавяше от чувствителните детектори на очилата за нощно виждане. Това позволяваше на групата да вижда, но Грей все пак го използваше само от време на време, като при това го беше нагласил на най-малка мощност, тъй като се боеше, че лъчът може да освети силно всичко флуоресцентно и да ги издаде.