Както стана сега.
Когато Грей влезе в следващото помещение, отсрещната стена експлодира в очилата му, разкривайки огромен стенопис върху варовика. Вече бяха минавали покрай подобни примери на подземно художествено творчество, но нищо не можеше да се сравнява с този скрит в мрака шедьовър. Той сияеше и трептеше под ултравиолетовата бомбардировка.
Стенописът изобразяваше призрачна мумия в лодка, превозваща собствения си ковчег. Съдът и мълчаливият му пътник пресичаха тъмно езеро към извисяващ се остров, покрит с кипариси и с нещо като портици на гробници.
— Не е на добро това — измърмори Ковалски.
— Това е работа на художника катафил Льон — прошепна Симон. — Отне му цяла година да го завърши. Това е неговата версия на Die Toteninsel на Арнолд Бьоклин. „Островът на мъртвите“.
Грей прочете надписа под стенописа.
Това беше палиндром — изречение, което се чете еднакво от ляво надясно и обратно. Посланието беше зловещо пророческо. Дори звездата между редовете го накара да потръпне. Пентаграмът беше идентичен със символа на „Брусас Интернешънъл“. Дори беше завъртян по същия начин, сякаш символът показваше пътя им.
Грей отново изпита странното чувство, че съдбата се вихри около него.
Симон забеляза това и преведе палиндрома на глас:
— Въртим се отново и отново в нощта, а огънят ни поглъща.
Грей погледна тавана и си представи пожара високо горе. Тук, дълбоко в катакомбите, въздухът беше хладен, а варовиковите стени — влажни и студени. Единственото свидетелство за пожарите бяха отделните струйки дим, увиснали в неподвижния въздух. Докато минаваше през тях, Грей долавяше миризмата на пепел, докосване на топлина, сякаш призраците на мъртвите се бяха оттеглили тук в търсене на убежище в студените гробници.
— Да вървим — подкани ги Монк.
Грей махна на Симон да продължи напред.
Спуснаха се още по-надълбоко, като се движеха в колона по един.
След още няколко минути пред тях се появи смътна светлина. Грей изключи УВ фенерчето — боеше се, че наближават врага. Оказа се обаче фалшива тревога. Широка един метър шахта в тавана вървеше право нагоре. На петдесет или повече метра над главата му се виждаха оранжеви точки, ярки като свръхнови през очилата за нощно виждане. Грей намали чувствителността на лещите и видя долната страна на капака на шахтата. Светлината идваше от дупките в стоманата.
Симон посочи отвесните голи стени на шахтата.
— През 1870 година гробището Монпарнас било препълнено. За да освободят място, гробарите по заповед на краля изхвърляли старите скелети в кариерата, в която се намираме в момента.
За доказателство посочи пръснатите останки — бедрени кости, ребра, разбити черепи. Групата запристъпва внимателно между тях.
Ковалски посочи един страничен тунел и попита:
— Тогава кой е сглобил онова?
В края на прохода имаше трон от пожълтели кости, чиято седалка беше изработена от гръдни кошове, облегалката от бедрени кости и с черепи вместо подпори за ръцете.
— Да се надяваме, че човешки ръце. — Симон сви рамене. — Но има какви ли не истории за кости, които се движат сами…
Ковалски потръпна и изгледа намръщено Грей.
— За последен път се правиш на туристически гид.
Грей махна на всички да продължат напред и каза:
— Би трябвало да приближаваме мястото, посочено от Мара. Никакви приказки повече.
Опасяваше се от странната акустика тук, но до този момент се чувстваше в относителна безопасност. Макар и напрегнал слух, досега не беше доловил издайнически следи — ехо или гласове — от друго присъствие в тунелите.
„Щом аз не мога да ги чуя, най-вероятно и те не могат да чуят нас“.
Но това можеше да се промени всеки момент.
Тревогата обаче го гризеше. Ами ако врагът вече се беше махнал? Париж гореше и Crucibulum нямаше да се задържи дълго тук.
Това го накара да ускори крачка. След още няколко минути мълчаливо вървене Симон внезапно спря и Грей едва не се блъсна в него.
Тунелът пред тях се стесняваше, но не това беше проблемът. На трийсетина метра напред подът беше покрит с кости, достигащи до прасците.
Но не това беше накарало Симон да спре.
Водачът им посочи към отсрещния край, където отляво започваше по-малък страничен тунел. През отвора му струеше бяла светлина, достатъчно ярка, за да ги заслепи.