— Добре ли си? — попита той.
— Просто драскотина. — Монк не откъсваше поглед от помещението. Една от колоните беше превърната в димяща купчина камъни. — Изкарахме късмет, че изстрелът ти осуети прицела му. Ако гранатата беше стигнала тунела…
Горният край на колоната се откърти и падна с трясък на пода. На тавана се появи пукнатина.
— Може да не е било случайно — каза Грей. — Може би кучият син се е опитал да срути помещението.
„И ако да, защо?“
Загрижен, Грей забърза към отсрещната страна. Останалите колони бяха защитили донякъде компютрите и електрониката в десния ъгъл. Висок до коляното сървър лежеше на земята, съборен от ударната вълна. От него стърчаха кабели. Грей си представи откраднатото устройство, прикачено към тях. Един кабел все още свързваше сървъра с лаптоп, изоставен на една маса.
Нещо ярко го накара да пристъпи към друга маса. Грей изправи лаптопа, чийто екран светеше през пушека и прахта. На него се виждаше озарена от слънцето гора и покрита с цветя полянка, на която стоеше жена. Грей игнорира засега това и се наведе над края на масата, където нещо друго блестеше по-ярко на пода.
Синята светлина струеше от шестоъгълни прозорци и разкриваше друга сфера, идентична с онази, която бе зърнал по-рано.
Второ Xénese устройство.
Грей погледна към пазения от Ковалски изход.
„Някой е изработил копие“.
Въпреки това Грей не можеше да рискува и да позволи на врага да се измъкне дори с едно такова устройство. Монк спря при оборудването със загрижена физиономия, като притискаше раната си с ръка, и попита:
— И сега какво?
— Ти стой тук. — Грей прекъсна всякакви възражения, преди да са били изказани. — Пази това. Не можем да рискуваме да попадне в неподходящи ръце.
Монк се намръщи, но кимна — разбираше важността на оборудването.
Грей тръгна към Ковалски.
— Тръгваме след оня тип. Трябва да го спрем, преди да се е измъкнал с другото устройство.
— Пазете се — извика след тях Монк.
Докато Грей се обръщаше да тръгне с Ковалски, пукнатината на тавана се разшири с недоволен стон. Той се обърна и кимна на Монк.
„Ти също“.
22
26 декември, 01:43
Париж, Франция
„Аз съм виновна за всичко това“.
Мара се взираше през прозореца на спасителния хеликоптер. Роторите се въртяха в пушека и го разпръскваха достатъчно, за да открива от време на време мимолетни изгледи към горящия град, към ада. Навсякъде бушуваха пожари. Горяха сгради, коли бяха изоставени насред улиците, хора тичаха насам-натам в търсене на убежище.
Зад тях централата на „Оранж“ се беше превърнала в горяща факла. Огненият пръстен бавно пълзеше нагоре, като поглъщаше етаж след етаж и оставяше под себе си изкорубени почернели руини.
Преди минути въздушната линейка беше кацнала на площадката на покрива на сградата — беше извикана след трескавото обаждане на Джейсън до шефа му. Беше му разказал как са в капан и коя е следващата мишена на Ева.
Атомната електроцентрала Ножан.
За съжаление последното не беше новина за шефа му. Централата вече беше предупредена за кибератаката и предстоящите аварии. Тя и цялото градче бяха евакуирани. Мара си представи ужасяващия вой на сирени и изпадналите в паника жители, бягащи в нощта.
Беше провела кратък разговор с директор Кроу и му бе казала, че единствената надежда да си върнат навреме контрола над централата е да използват нейния ИИ — Ева. Дори да не можеха да спрат стопяването на реактора, биха могли поне да намалят донякъде пораженията.
Очевидно тази малка надежда беше достатъчна да осигури незабавното им спасяване.
Това обаче нямаше да има никакво значение, ако не се доберяха до устройството й.
— Ето там! — извика Джейсън от седалката до пилота и посочи напред.
Мара се наведе към прозореца, за да вижда по-добре. Ограденото със стена гробище се простираше пред тях. Досега Монпарнас беше пощаден с изключение на едно-единствено дърво, което гореше насред гробове и крипти като свещ в тази несвята нощ.
Но гробището нямаше да остане непокътнато още дълго.
Зад отсрещната стена целият свят беше в пламъци. Жегата стигаше до хеликоптера от километър и половина и го караше да се тресе във въздушните течения. Дори със слушалките и оглушена от трясъка на двигателите, Мара чуваше ужасния рев на пожара.
Нямаха друг избор, освен да продължат право към огнения ад.
Карли се беше вкопчила в ръката й и стискаше все по-силно с всяко друсане на хеликоптера. С другата си ръка притискаше кутията с твърдите дискове, сякаш бяха спасителен пояс. Когато въздушната линейка се бе спуснала върху обвития в дим покрив на сградата, Карли бе изглеждала така, сякаш сериозно мисли дали да се качи, или да рискува да мине през огъня.