— Борис! — Снори стисна ръката на мъжа и двамата се сбориха за кратко, като нито единият не отстъпваше.
Тутугу свърши с привързването на лодката, след което бе хванат за двете ръце от двама местни и издърпан на пристана. Аз побързах да се покатеря след него, тъй като нямах желание да се оставям на грубите им приветствия.
— Тутугу! — Снори го посочи на Борис. — Ундорет. Ние двамата сме може би последните от нашия клан… — Гласът му заглъхна в очакване някой от присъстващите да го опровергае, но никой не се обади, че е виждал други оцелели.
— Чумата да тръшне хардасите. — Борис плю на земята. — Убиваме ги, където ги намерим. Както и всички, взели страната на Удавените острови. — При тези думи се надигна мърморене, чуха се викове. Още мъже плюха, докато изричаха думата „некроманти“.
— Чумата да тръшне хардасите! — извика Снори. — Ето нещо, за което си заслужава да пием!
С всеобщи радостни възгласи и тропане на крака цялата тълпа пое към колибите и залите за пиршества зад различните рибни складове и навеси на пристанището. Снори и Борис вървяха най-отпред, прегърнали се през раменете, и се смееха на някаква шега, докато аз, единственият присъстващ принц, се влачех непредставен отзад заедно с рибарите, чиито ръце още бяха покрити с люспи от улова им.
Предполагам, че Тронд трябва да е имал собствена воня — всички градове я имат, но след известно време спираш да я забелязваш. Един ден в морето, с въздуха на Атлантическия океан, без никакви примеси освен лекия дъх на сол, се оказа достатъчен, за да могат ноздрите ми да се подразнят отново от събратята ми човеци. Олафхайм смърдеше на прясна риба, пот, престояла риба, канализация, сплула се риба и нещавени кожи. Работата се влоши още повече, докато крачехме през лабиринта от ниски дървени колиби с торфени покриви, всяка с мрежи отпред и дърва за огрев, натрупани от закътаната им страна откъм сушата.
Голямата зала на Олафхайм се оказа по-малка от преддверието на двореца на баба ми, каркасно-панелна постройка с кал, натъпкана във всяка пролука, откъдето вятърът би могъл да промуши пръсти, и дървен покрив, леко повреден от зимните бури.
Оставих северняците да се натъпчат вътре преди мен и пак се обърнах към морето. В ясното небе на запад се виждаше залязващото алено слънце. Зимата в Тронд беше дълга и студена. Може да бях прекарал сред кожите повече, отколкото е разумно, но честно казано, по-голямата част от северняците правят същото. Нощта тук понякога продължава по двайсет часа и дори когато денят най-сетне дойде, никога не се затопля над границата, на която аз викам „еба си“ — тоест, като отвориш вратата, лицето ти моментално замръзва така, че те боли да говориш, но ти мъжествено успяваш да процедиш „еба си“, преди да се обърнеш и да се върнеш в леглото. По време на северната зима няма кой знае какво за правене, освен да я търпиш. В най-дълбоката зима изгревът и залезът се сближават дотолкова, че ако двамата със Снори живеехме в една стая, Аслауг и Баракел биха могли да се срещнат. Малко по-далеч на север това със сигурност би станало, защото там денят се стопява съвсем и се превръща в нощ, която трае със седмици. Не че срещата между Аслауг и Баракел би била добра идея.
Вече усещах как Аслауг дращи в дъното на съзнанието ми. Слънцето още не бе докоснало водата, но морето пламтеше в кървавочервено и можех да чуя стъпките ѝ. Спомних си как потъмняваха очите на Снори, когато тя го навестяваше. Дори бялото им се изпълваше със сенки и за минута-две те ставаха съвсем черни и заприличваха на дупки към някаква безкрайна нощ, от която могат да се излеят всякакви ужаси, стига той да погледне към теб. Аз обаче смятах, че това е заради сблъсъка на характерите. Когато тя идваше при мен, зрението ми сякаш бе дори по-ясно от обичайното. Стараех се да оставам сам по залез-слънце, за да прекараме този момент насаме. Снори я описваше като създание на лъжите, изкусителка, чиито думи могат да превърнат нещо ужасно в идея, която всеки разумен мъж би обмислил. Аз, от своя страна, я намирах за доста приятна, макар и може би малко крайна, и определено по-слабо загрижена за безопасността ми от мен.
Първия път, когато Аслауг ме навести, се изненадах да открия колко близо е до образа, който разказите на Снори бяха създали в ума ми. Казах ѝ го и тя ми се присмя. Каза, че мъжете винаги виждали каквото очакват да видят, но под този факт се криела по-дълбока истина.