Келем се намръщва при тези безсмислици, после тръсва глава и се връща към целта си.
— Аз сътворих това място. От своите провали. — Посочва към вратите. Тринайсет, наредени една до друга по стените на иначе голата стая. — Това са врати, които не мога да отворя. Можеш да си тръгнеш оттук, но никоя врата не ще се отвори, докато и последната не бъде отключена. Аз го направих така. — Една-единствена свещ озарява помещението, пламъкът ѝ танцува, докато обитателите му се движат и сенките им подскачат по неговата мелодия.
— Че защо ще искам да си тръгвам? — В ръката на Локи изниква бокал, сребърен и преливащ от вино, тъмно и червено като кръв. Той си сръбва глътчица.
— Заповядвам ти в името на дванайсетте архангели на…
— Да, да. — Локи отхвърля заклинанието с махване на ръка. Виното потъмнява още повече, докато не става толкова черно, че привлича окото и го ослепява. Толкова черно, че среброто губи блясъка си и се разяжда. Толкова черно, че не е нищо друго освен отсъствие на светлина. И изведнъж се превръща в ключ. Ключ от черно стъкло.
— Това да не е…? — В гласа на порталния маг има копнеж. — Ще ги отвори ли?
— Има си хас. — Локи завърта ключа в пръстите си.
— Какъв е този ключ? Не е Ахероновият, нали? Взет от небесата, когато…
— Мой е. Аз го направих. Току-що.
— Откъде знаеш, че ще ги отвори? — Погледът на Келем се плъзва по стаята.
— Това е хубав ключ. — Локи среща погледа на мага. — Това е всеки ключ. Всеки ключ, който е бил или е, всеки ключ, който ще бъде, всеки ключ, който може да бъде.
— Дай ми…
— Че какво му е забавното на това? — Локи отива до най-близката врата и допира пръсти до нея. — Тази. — Всички врати са прости и дървени, но когато я докосва, тя се превръща в лист от черно стъкло, неопетнен и блестящ. — Тази е сложната. — Локи слага длан на вратата и се появява колело. Колело с осем спици от същото черно стъкло, щръкнало гордо от повърхността, сякаш като го завърти, човек може да отключи и отвори вратата. Локи обаче не го докосва. Вместо това почуква с ключа по стената до него и цялата стая се променя. Сега е високо подземие, с чисти линии, стени от лят камък и огромна кръгла врата от сребриста стомана на тавана. Светлината иде от панели в стените. Един коридор извежда от нея, простирайки се по-надалеч, отколкото стига погледът. Тринайсет арки от сребриста стомана стоят по края на помещението, всяка на около стъпка от стените, всяка изпълнена с трептяща светлина, като от лунни лъчи, танцуващи по водата. Освен тази пред Локи — тя е черна, кристална повърхност, която пречупва светлината, а после я поглъща. — Отвориш ли тази врата, светът ще свърши.
Локи продължава нататък, докосва вратите една по една.
— Смъртта ти лежи зад една от тези врати, Келем.
Магът се вцепенява, после се засмива.
— Бог на лъжите, така те…
— Не се тревожи — ухилва се Локи. — Нея никога няма да успееш да я отвориш.
— Дай ми ключа. — Келем протяга ръка, но не прави опит да се приближи към госта си.
— Ами тази? — Локи вдига очи към кръга от сребриста стомана. — Опита се да я скриеш от мен.
Келем не казва нищо.
— Колко поколения са живели твоите хора тук долу, в тези пещери, криейки се от света?
— Това не са пещери! — наежва се Келем. Дръпва ръка. — Светът е отровен. Денят на хилядата слънца…
— … беше преди двеста години. — Локи махва небрежно с ключа си към тавана. Огромната врата изстъргва, после се завърта на пантите си, посипвайки върху тях пръст и прах. Дебела е един човешки ръст.
— Не! — Келем пада на колене, захлупил главата си с ръце. Прахът ляга отгоре му, превръщайки го в старец. Подът се покрива с пръст, в която расте зеленина, пълзят червеи, пъплят буболечки, а високо над тях, в края на дълга вертикална шахта, пламти късче синьо небе.
— Ето, отворих най-важната за теб врата. Върви навън и завладей каквото можеш, преди да е свършило. Други хора заселват отново земята от изток. — Локи се оглежда, сякаш търси свой собствен изход. — Няма нужда да ми благодариш.
Келем вдига глава и изтрива праха от очите си — те са зачервени и сълзящи.