„Бил си неин съюзник в друго начинание, също толкова кърваво, много отдавна.“ Думите потрепнаха зад устните ми. Той беше участвал в заговора, убил първия Голот. Може би и вторият бе умрял по негова заповед. Дали той беше насочвал Синята дама, или тя него? Както и да е, и двамата бяха оцапали ръцете си с кръвта на Кендетите. Семейството на Снори също се числеше сред престъпленията им, както и заличаването на целия му клан, ундоретите, от които вече бе останал само един, след като Тутугу умря под меча на Едрис Дийн. А Едрис беше оръдие на Синята дама, смъртта на майка ми — неин замисъл, а неродената ми сестра — просто косвена жертва. Зърнах отново образа на дамата, изчезваща в огледалото, Червената кралица, коленичила там сред осколките, и убития ѝ дядо сред алените чаршафи. Може би легендарният гняв на Алика Кендет зарази кръвта ми, а може би моят собствен — блед пламък, без съмнение, но подхраниш ли една такава искрица с достатъчно гориво, ще лумне ярко.
Чух отново чукането — същото, което чувах сегиз-тогиз от затвора за длъжници насам. Тук то звучеше по-силно, отекваше сред колоните. Никой от другите не вдигна поглед.
— Не го ли… — Млъкнах. Чукането идеше от лявата ми страна. Обърнах се и тръгнах обратно към Келем и другите. Келем, господарят на портите. Келем, пращащият убийци.
Чук. Чук. Чук. Равномерно, ритмично, усилващо се от миг на миг. Напоследък го бях чувал всеки ден. Дали на миля над нас слънцето залязваше… дали бях чувал този звук при всеки залез, откакто бях взел ключа? Дали Снори го беше чувал, докато ключът бе у него, при всеки изгрев, откакто вратата на маговете на развалата бе затворила пътя на Аслауг и Баракел към нас? Чук. Чук. Чукане ме беше събудило в онова пролетно утро в Тронд. Чук. Някои врати е по-добре да си останат неотворени.
Келем въртеше глава, за да следи придвижването ми. Виждах как от сухите му ръце капе кръвта на майка ми. Видях Червената кралица — дете, коленичило пред трупа на дядо си. Усетих отново болката, разкъсвала ме, когато се събудих от кръвния сън, който ми показа смъртта на мама и я върна в спомените ми.
— Ти носиш нещо, което съм купувал и продавал, принц Джалан. — Може би Келем виждаше колелцата, въртящи се в главата ми. Може би знаеше, че ме губи.
— Така ли? — Продължих да търся източника на звука, докато вървях между колоните.
— Мечът на кръста ти. Разпознавам неговата поквара. Взех го от една некромантка, Чела, преди десетилетия. Не ми излезе евтино, но Синята дама ми плати десетократно повече, че и отгоре.
Спрях, сложил ръка на дръжката на оръжието, и хвърлих поглед назад към Келем.
— Това? Това е било твое?
— Синята дама имаше предостатъчно съюзници сред некромантите много преди да се появи Мъртвия крал или някакъв намек за него. Тя укрепва силите им от години, като дава на неродените играчки като тази, която носиш.
— Ако си имам цена, Келем, това не я снижава. — Огледах се, мъчех се да определя посоката, като се молех чукането да се раздаде отново. — Едрис Дийн се опита да ме убие с този меч.
— Само че не ти беше мишената му — каза Келем. — Нито пък майка ти.
Спрях и се обърнах към него.
— Сестра ти. — Паяците раздвижиха челюстта му. — Планетите се бяха подредили за нея. Звездите бяха затаили дъх в очакване на раждането ѝ. Мълчаливата сестра мислеше, че когато порасне, това дете ще я замести, ще я надмине, ще съедини наново тази империя. И нещо повече…
— Ще изцери света — прошепнах. Баба смяташе, че може аз да съм този, който ще развали прокобата, наложена ни от Строителите. Само че не бях аз; нашето спасение така и не се беше родило.
— Мечът, който носиш, прати сестра ти в Ада. Неродена. Продай ми ключа и ще пресечеш амбицията на онази, която донесе смъртта ѝ. С ключа на Локи ще притежавам съзиданието, а аз не позволявам да пострада нещо, което е мое.
Пръстите ми се отдръпнаха от дръжката, сякаш бе станала прекалено гореща. Мечът на Едрис бе проклел не само сина на Снори, убивайки го в утробата, бележейки го да стане нероден… беше направил същото и със сестра ми.
— Какво си мислиш, че правеха неродените във Вермилиън, принц Джалан? — попита Келем и сребърните крака разтеглиха сухата му кожа в мъртвешка усмивка върху черепа. — Предводителят на армиите на Мъртвия крал и Неродения принц, и двамата на едно и също място, досами стените на двореца? И двамата поели риска да се изложат на магиите на Мълчаливата сестра…
— Довеждали са на света нероден… — Дори сега споменът за Неродения принц ме караше да потреперя — само очите му, впити в мен през процепа на онази маска.