Вратата се разтвори рязко, със сила, която ме запокити на пода. От нея извря полунощен мрак, дяволчета от абанос, целите в рога, копита и вити опашки, с надигащи се зад тях по-грамадни и ужасни фигури с кожести криле, подобни на прилепи създания, змии, сенки на хора, и сред всички тях напираше Аслауг, обвита в потъмнели от нощ кости, долната ѝ половина хаос от трескаво мърдащи паешки крака, пред които играчките на Келем изглеждаха нежни и приятни.
— Вземете го оттатък! — изпищях и посочих към Келем, заповядвах на силите на нощта с каквато там магия и потенциал имах в себе си, подкрепени от връзката, в която бях вречен. Щом зърна своя мъчител и кандидат-господар, ордата се изля през тесния портал, понесена на вълна от течна нощ. Аслауг връхлетя Келем за миг — виеща, разкъсваща фурия, сякаш заразена от собствената ми ярост. Останалите я последваха и в беса си тварите на мрака заляха прастария маг, черни дяволчета впиха зъби във всеки съсухрен крайник, мастилени пипала се протегнаха от портала, за да се увият около него. Те и без това го мразеха — за дързостта, че иска да ги управлява, за безкрайните му опити да отвори и покори нощната врата и задето едва не бе успял.
Тъмното гъмжило повлече Келем като кошмарно мъртво течение, тронът и платформата му минаха със стържене през колоната, оставяйки след себе си хаос от усукани и потръпващи стоманени крака. В последвалия миг на тишина отекна тих смях, не в ушите, а в костите ми — смях едновременно весел и злорад, от онзи, който заразява слушателите и ги кара да се усмихнат. Той дойде откъм ключа. Един бог, смеещ се на собствената си шега.
Двамата със Снори лежахме там, където се бяхме хвърлили на момента, проснати от двете страни на потопа.
— Умри, копеле! — извиках след порталния маг, докато се изправях. Надявах се Келем да страда там, в безкрайния мрак, и докато страда, да си мисли за Кендетите и за онова, което ни дължи.
Аслауг остана, стиснала в ръка смачканото тяло на един механичен паяк, чиито сребърни крака потръпваха. Извисяваше се над Кара със свирепа физиономия. Снори се надигна на колене и изблъска Хенан зад съседната колона.
— Стой там! — Шепа нощни дяволчета все още щъкаха по края на мрака, димящ около портала, а други, по-противни неща, се гърчеха полувидими зад тях.
— Отпрати ги — изкрещях аз. Кара може да се беше отнесла сурово с Аслауг по-рано, но вьолвата беше заклета в мрака и можеше да командва силите на нощта, ако има воля за това. Съюзът им не се беше разтрогнал само защото се е сдърлила с една от тях.
Нямаше нужда да я подтиквам — усилието, което влагаше, личеше във всяка нейна черта, когато вдигна ръце да ги прокуди.
— Къш, нощно изчадие. Къш, рожбо на лъжите. Къш, дъще на Локи. Къш, дете на Аракни! — Кара повтори заклинанието, което беше прогонило Аслауг от лодката ѝ, протягайки пред себе си ръце със заплашително сгърчени пръсти. Мракът около нея се отдръпна, сякаш засмукан със сламка през портала към царствата на нощта.
— Не мисля, малка вещице. — Аслауг прониза Кара с два черни крака — прикова я към съседната колона, така че робата ѝ увисна по протегнатите крайници.
Кара вдигна глава и изръмжа през окървавената си уста:
— Назад!
— Назад, Аслауг! — извиках аз и тя обърна красивото си ужасяващо лице към мен.
— Не можеш просто така да ме използваш, Джалан. Аз не съм нещо, което да захвърлиш, след като получиш желаното. — Почти повярвах, че болката, изписана върху зацапаното ѝ, бяло като кост лице е истинска.
Разперих ръце в извинителен жест.
— Ами, аз съм си такъв…
Късият меч на Снори профуча, въртейки се във въздуха, и се заби между лопатките на Аслауг.
— Назад! — изпищя Кара.
— Назад! — извиках и аз. Даже не можех да се почувствам гузно.
И с мрак, бълбукащ около острието в гърдите ѝ, и ръце, вкопчени отстрани на колоната, с черните ѝ крака, драпащи за опора срещу оттеглящия се прилив, Аслауг политна с писък назад в нощта, от която беше дошла.
Втурнах се напред, спънах се в един паешки крак и едва не полетях с главата напред след демона. В последния момент успях да се уловя за вратата, невидимо тънка, и да я затръшна пред себе си, само за да забия лице в нея част от секундата по-късно. Като се мъчех да запазя съзнание, протегнах непохватно ключа и я заключих отново.
— Мама му стара! — Потънах в свой собствен мрак и дори не усетих как главата ми се удари в земята.
36.
Сънувах доста приятен сън, който ме върна в опияняващите дни, когато търгувах на борсата на Морската къща, в онези ранни дни, когато изглеждаше, че нищо не може да се обърка. Първият урок, който усвоих там, беше най-важният. Отнасяше се за цената на информацията. Никоя друга валута не бе толкова ценна в Умбертиде. Цяло богатство можеше да бъде спечелено и загубено въз основа на един-единствен значим факт.