Не бях купил контролния дял на западащата мина Кръптипа по някаква носталгична прищявка. Не го бях купил заради възможността някой ден да ми се прииска да вляза бързешком там. Бях го купил, защото разполагах със значим факт. Факт, който подсказваше малка вероятност за много сериозна промяна. Знаех нещо. Нещо важно. Знаех, че Снори вер Снагасон смята да отиде там.
Свестих се бързо явно защото Хенан ме пляскаше по лицето с доста по-голям ентусиазъм, отколкото изискваше задачата.
— Кара? — Надигнах се и успях да седна.
Снори беше коленичил до вьолвата. Тя лежеше, подпряна на колоната, където я бе приковала Аслауг. Снори беше свалил от нея катовете дрехи и бе надигнал долната ѝ риза; виждаха се грозни червени резки по ребрата ѝ отляво и отдясно. Сигурно някакво заклинание или магия беше попречило на Аслауг да прониже плътта ѝ, защото краката бяха мушнали право към Кара. Бяха я одрали, плъзгайки се по кожата ѝ, отклонени от жизненоважните органи, и я бяха приковали само за дрехите.
— Прехапан език е най-лошото ѝ нараняване. — Снори ме погледна и заряза Кара. Хвана ме за ръка и ме вдигна да стана.
— Джал. — Изтупа ме и отстъпи назад. Изглеждаше сериозен. — Знаех си, че не можеш да бъдеш купен.
— Ха! — Потърках се по челото, като очаквах по пръстите ми да остане кръв. — Знаеш, че съм мъж на честта! — Ухилих му се.
Снори хвана ръката ми над китката, по воински, и аз направих същото. Беше трогателен момент.
— Какво стана с твоята… — Посочих към страната му, където жакетът беше пробит на няколко места, разкъсан и избелял. Кристалните израстъци ги нямаше.
Той се потупа по мястото и трепна.
— Не знам. Когато метнах оня меч, едно парче от веществото се отчупи. Извадих останалото. Вече не изглеждаше… сраснало.
— Магията на Келем е развалена. — Кара докуцука до нас, подкрепяна от Хенан. — Е, можем ли вече да си вървим?
Снори погледна към вьолвата и момчето, червенокосо също като неговото средно дете. Прииска ми се да види в тях съпругата и сина, които би могъл да има, живота, който би могъл да лежи пред него — не да замести онзи зад гърба му, но нещо… нещо хубаво. Във всеки случай по-хубаво от Ада.
Снори наведе глава.
— Не мога да си тръгна. — Погледна надолу към ръцете си, сякаш си спомняше как някога са държали децата му. — Покажи ми вратата. Стигнах прекалено далеч, за да се връщам.
— Не знам коя е. — Кара махна към колоните, които се простираха в далечината, сближавайки се все повече от разстоянието, докато окото престане да ги различава. — Това беше специалност на Келем. Ние дойдохме тук да намерим Келем, помниш ли? Не вратата. Тя е навсякъде. Просто ни трябваше някой, който може да я види. А Джал го даде на мрака.
— Той никога не би ти казал, Снори — казах. — И не би ни оставил да си тръгнем, не и с това. — Вдигнах ключа. — Слава на Бога, че залезът настъпи точно в онзи момент.
Кара ме изгледа странно.
— До залез остават два часа, че и повече.
Аз ѝ се изсмях.
— Да бе, да.
— Така е, Джал. — Снори поклати глава. — Тук долу времето се изкривява, вярно е. Но аз съм на мнението на Кара. Не вярвам да бъркам с толкова много.
— Това беше твоя работа, Джал — каза Кара. — Ти не разбираш потенциала си. Овързваш се с тези правила, с лъжите, които сам си разказваш, за да избегнеш отговорността. Но ти накара Аслауг да дойде. Ти намери вратата към нея. Ти го направи.
— Аз… — Захлопнах уста. Може би Кара беше права. Всъщност като се замислех, бих се изненадал да заваря навън мрак, ако изляза от мината. — Снори също има потенциал. Сама го каза. У него орикалкумът свети по-ярко, отколкото у теб.
— Вярно е — съгласи се Кара без злоба.
Погледнах Снори, без да съм сигурен дали да го кажа, или не.
— Ако желаеш достатъчно силно вратата към смъртта, на това място ще я откриеш. — Поклатих глава. — Не я търси, Снори. Но ако я потърсиш и я откриеш, ще я отворя за теб. — А после лудост облада езика ми. — И ще дойда с теб. — Мисля, че е някаква болест. Да се отнасят с теб като със смел и достоен човек действа пристрастяващо. Като мака — искаш още и още. Бях погълнал охотно овациите към героя от Аралския проход, но това, че севернякът се отнасяше с мен като с равен, караше онези викове да заглъхнат, хвърлените венчелистчета да избледнеят. В това воинско ръкостискане имаше чувство за близост. Чувство на принадлежност. Сега разбирах как Тутугу, при все цялата си кротост, е бил увлечен с останалите. И мътните го взели, мен също ме хващаше.