— Ела с мен, братко! — Снори закрачи през залата като човек с цел. — Ще отворим вратата към смъртта и ще им покажем какво е ад. Саги ще се разказват за това. Как мъртвите се надигнали срещу живите и двама мъже ги прогонили обратно през реката от мечове. Пред нашата легенда сагата за Беоулф ще е като детска приказка!
Последвах го припряно, за да не ме догони несигурността, която дишаше във врата ми. Кара и Хенан забързаха след нас. Зад вратата чакаше сестра ми, неродена, преобразена, жадуваща смъртта ми. Но Снори беше избавил собственото си дете от тази участ… един Кендет със сигурност би могъл да направи същото, нали? Главата ми се маеше от видения за парадите, които ще ми устроят във Вермилиън при завръщането ми, за почестите, с които ще ме отрупа баба. Джалан — покорителят на смъртта!
Не беше нужно много време, та глупостта ми да започне да изветрява. Стигаше ми да си спомня Черната крепост, за да осъзная, че изобщо не съм склонен към такива безумия. Дори започнах да се надявам, че свръхентусиазираните ми фукни няма да бъдат подложени на изпитание и че търсенето на Снори ще се окаже безплодно, но по някое време той спря, опрял ръка на една колона, която в моите очи изглеждаше досущ като всички останали.
— Тази.
— Сигурен ли си? — Надзърнах в дълбините ѝ, помъчих се да видя нещо през наслоените една върху друга бели жилки, които превръщаха прозрачността ѝ в мъглива сърцевина.
— Сигурен съм. Много пъти съм бил на косъм от смъртта. Знам какво е усещането на прага ѝ.
— Не го прави. — Кара се пъхна между нас. — Умолявам те. — Погледна Снори в очите. — Неродените може да те чакат от другата страна. Наистина ли би пуснал такива твари на света? Нямаш никакви оръжия, с които да ги спреш, освен стоманата. А задържат ли я отворена… колко време мислиш, че ще мине, преди да дойде Мъртвия крал? — Обърна се към мен. — Ами ти, Джал? Чу какво каза Келем. Сестра ти ще те намери и ще ти изяде сърцето. Ако минеш през тази врата, колко време мислиш, че ще ѝ е нужно, за да те открие?
Снори опря и двете си ръце в кристала.
— Усещам го.
— Те ще те чакат! — Кара го сграбчи за ръката, сякаш би могла да го спре.
Снори поклати глава.
— Ако бяхме в мъртвите земи и те попитах къде е вратата към живота… какво би казала?
— Аз… — Тя сви устни, видяла капана преди мен. — Няма логика да е на едно място, също както и тук. Ще е навсякъде.
— И неродените ще чакат… навсякъде? — Снори се усмихна мрачно. — Нищо няма да ни чака. Джал ще ти даде ключа. Заключи вратата след нас.
Видях по лицето ѝ да пробягва пресметливост. Мярна се за миг и изчезна. Скилфар я беше пратила само заради този момент — ключът, предложен ѝ доброволно, без следа от проклятието на Локи.
— Не отивай. — Но убедителността беше напуснала гласа ѝ. Това ме натъжи, но предполагам, че всички сме жертви на своите амбиции.
— Остани — промълви Хенан. Това бяха първите му думи по въпроса. Издаде напред долната си устна, сякаш за да закрепи горната. Очите му блестяха, но той не каза нищо повече. Беше свикнал с разочарованията. Годините му като че ли бяха твърде малко, за да избият егоизма от него, ама на!
Снори наведе глава.
— Джалан. Ще ми окажеш ли честта? — И посочи кристалната плоскост пред нас.
Винаги съм мислил, че онази фраза — „кръвта ми се смрази“ — е рожба на фантазията, но моята като че ли наистина замръзна във вените ми. Не е лесно да се разкъсваш между страха и гордостта и макар да знаеш, че накрая страхът ще победи, ти се струва невъзможно да загърбиш гордостта. Затова стоях вцепенен, с лице застинало в спазматична усмивка, а ключът трепереше в ръката ми, сякаш обзет от нетърпение.
— Кара, Хенан. — С две бързи крачки Снори ги сграбчи в обятията си, вдигна ги от пода и ги притисна към гърдите си. — Бих останал, ако мислех, че мога да съм приятелят, от който се нуждаете. — Стискаше ги здраво, задушавайки всякакъв въпрос или възражение от тяхна страна. Миг по-късно ги пусна. — Но това нещо… — Посочи ключа, после вратата. Размаха ръка към света около нас. — Това ще ме разяжда, докато от мен не остане само един вкиснат стар викинг без клан, ненавиждащ себе си, ненавиждащ всеки, който го е възпрял в задачата му. Може да е безсмислена и обречена на провал, но тя все пак си е моята задача. Моята цел. Някои хора трябва да плават към хоризонта и да не спират, докато океанът не погълне историята им — това е морето, което трябва да преплавам.
— Всички мъже са глупци. — Кара процеди думите към пода и избърса очи. В този случай бях съгласен с нея. Тя подсмръкна сърдито и подаде на Снори последната си руна. — Вземи я!
Хенан гледаше Снори и една сълза прорязваше вадичка по праха на бузата му.