— Дай ми ключа. — Гласът му е дрезгав грак.
— Ще трябва да си го потърсиш.
— Заповядвам ти да…
Но ключа вече го няма, Локи го няма. Остава само Келем. Келем и неговите провали.
1.
Венчелистчета се сипеха сред възгласи на обожание. Яхнал великолепния си жребец, аз яздех начело на елитната кавалерийска част на Червения предел по Улицата на победата към двореца на Червената кралица. Красиви жени се мъчеха да се изтръгнат от тълпата и да се хвърлят към мен. Мъже ревяха одобрително. Аз махах на…
Бам. Бам. Бам.
Сънят ми се опита да въплъти ударите в нещо, което би паснало на разказваната от него история. Аз имам добро въображение и за миг всичко устоя. Махах на благородните дами, красящи всеки балкон. Усмихнах се мъжествено на киселите си братя, които се цупеха най-отзад…
Бам! Бам! Бам!
Високите сгради на Вермилиън започнаха да се рушат, тълпата — да оредява, лицата — да се размиват.
БАМ! БАМ! БАМ!
— Уф, мамка му. — Отворих очи и се изтърколих от топлината на кожите в мразовития сумрак. — И на това му викат пролет! — Разтреперан намъкнах карираните си панталони и забързах надолу по стълбите.
Подът на кръчмата беше осеян с празни половници, пълни пияници, катурнати пейки и преобърнати маси. Типична сутрин в „Трите брадви“. Мейрес душеше купчинка кокали до камината и помаха с опашка, когато влязох със залитане в стаята.
БАМ! БАМ…
— Добре де, добре! Идвам. — Някой беше разцепил черепа ми с камък през нощта. Или пък имах зверски махмурлук. Проклет да съм, ако знаех защо един принц на Червения предел трябва да отваря собствената си врата, но бих направил всичко, за да попреча на това думкане да пръсне клетата ми глава.
Проправих си път между останките, като прекрачих пълното с бира шкембе на Ерик Тризъбия, и стигнах до вратата точно когато тя се разтресе от нов удар.
— Мътните го взели! Тук съм! — извиках колкото можех по-тихо, стиснал зъби от болката зад очите си. Пръстите ми напипаха резето и го дръпнаха. — Какво? — Отворих вратата. — Какво?
Предполагам, че ако умът ми беше по-трезвен и не толкова замъглен от съня, щях да преценя, че е по-добре да си остана в леглото. Тази мисъл определено ми мина, когато юмрукът ме уцели право в лицето. Залитнах назад с квичене, спънах се в Ерик, тупнах по задник и зяпнах нагоре към Астрид, очертана в рамката на вратата от утро, значително по-ярко от всичко, което ми се искаше да гледам.
— Копеле такова! — Тя вече стоеше с ръце на кръста. Крехката светлина се начупваше около нея и пращаше остри отломки в очите ми, но същевременно правеше чудеса от златната ѝ коса и очертаваше недвусмислено съблазнителната ѝ фигура, която ме беше привлякла към нея през първия ми ден в Тронд.
— К-какво? — Отместих крака от издутото шкембе на Ерик и издрапах назад по задник. Ръката ми се отдели от носа окървавена. — Ангелче, любима…
— Копеле такова! — Тя пристъпи подире ми. Сега бе обгърнала тялото си с ръце и студът нахлу заедно с нея.
— Е… — Не можех да възразявам срещу думата „копеле“, освен в най-буквален смисъл. Сложих ръка в локва от нещо подчертано неприятно и това ме накара бързо да стана и да избърша длан в Мейрес, който се беше приближил да разузнае, все така махайки с опашка въпреки насилието, упражнено върху господаря му.
— Хедвиг ван Сорен? — В очите на Астрид се четеше убийство.
Продължих да отстъпвам. Може да бях цяла глава по-висок от нея, но тя все пак си беше едра жена със здрава десница.
— О, не бива да вярваш на улични приказки, скъпа. — Дръпнах един стол между нас. — Съвсем естествено е ярл Сорен да покани един принц на Червения предел в замъка си, щом разбере, че съм в града. Хедвиг и аз…
— Хедвиг и ти какво? — Тя също стисна стола.
— Ъъъ, ние… Ами всъщност, нищо. — Затегнах хватката си върху стола. Ако го пуснех, щях да ѝ предоставя оръжие. Дори в тази тежка ситуация в ума ми нахлуха видения за Хедвиг: брюнетка, много красива, с порочни очи и всичко, което би могъл да желае един мъж, натъпкано в дребно, но съблазнително тяло. — Беше само едно голо запознанство.
— Трябва да е било много голо запознанство, щом ярл Сорен е свикал хората си, за да те отведат при него за правосъдие!
— О, мамка му! — Пуснах стола. „Правосъдие“ на север обикновено означава да ти потрошат ребрата и да ги изтръгнат от гърдите ти.
— За какво е целият този шум? — обади се сънен глас зад мен.
Обърнах се и видях Еда боса на стълбите, увита в спалните ни кожи. Отдолу стърчаха тънки крачета, а отгоре — млечнобели рамене, върху които се сипеше светлорусата ѝ коса.
Обръщането ми беше грешка. Никога не сваляй очи от потенциален враг. Особено след като си му предоставил оръжие.