Снори трепна и се изправи. Намръщи се към стената на вълнолома, където мъже с ризници си пробиваха път през тълпата.
— Аз нямам вражда с ярл Сорен…
— Джал има! — Тутугу ме блъсна силно между лопатките. Олюлях се за момент, размахвайки ръце, направих половин крачка напред, спънах се в проклетия меч и полетях с главата надолу в лодката. Отскачането от Снори се оказа мъничко по-безболезнено от това да забия муцуна в корпуса и той успя да улови достатъчна част от мен, че да падна на мокрото дъно вместо в морската вода малко по-вляво.
— Какво, по дяволите… — Снори остана прав още за момент, докато Тутугу заслиза с мъка към лодката.
— И аз идвам — каза той.
Лежах на една страна в студената мръсна вода на дъното на студената мръсна лодка на Снори. Не беше най-подходящият момент за размисъл, но все пак отделих време да се зачудя как бях успял да стигна толкова бързо от приятната оплетеност в топлите тънки крачета на Еда до неприятната оплетеност в мокро въже и студена вода. Хванах се за малката мачта и се изправих, проклинайки късмета си. Когато млъкнах, за да си поема дъх, ми хрумна също така да се зачудя защо Тутугу слиза към нас.
— Връщай се! — Изглежда, на Снори му бе минала същата мисъл. — Ти си създаде нов живот тук, Тут.
— И освен това ще потопиш проклетата лодка! — Тъй като не изглеждаше някой друг да гори от желание да се погрижи за бягството ни, се заех сам да нагласявам греблата. Обаче беше вярно — за Тутугу на юг нямаше нищо и той наистина се беше приспособил доста по-успешно към живота в Тронд, отколкото към предишния си живот на викинг грабител.
Тутугу стъпи заднишком в лодката и едва не падна, докато се обръщаше.
— Какво правиш тук, Тут? — Снори протегна ръка да го подхване, докато аз се вкопчих в бордовете. — Остани. Нека онази твоя жена се грижи за теб. Няма да ти хареса там, накъдето съм се запътил.
Тутугу вдигна очи към Снори. Двамата бяха неудобно близо един до друг.
— Ундорети сме ние. — Каза само това, но то сякаш бе достатъчно за Снори. В края на краищата те двамата бяха може би последните от своя народ. Всичко, останало от жителите на Уулискинд. Снори клюмна, сякаш победен, а след това отстъпи назад, хвана греблата и ме избута на носа.
— Спрете! — Викове откъм кея, тропот на крака. — Спрете онази лодка!
Тутугу отвърза въжето, а Снори налегна греблата. Потеглихме плавно. Първият от хората на ярл Сорен пристигна зачервен над мястото, където бяхме стояли на пристан, и зарева да се връщаме.
— Греби по-бързо! — Бях в паника, ужасѐн от мисълта, че могат да скочат след нас. Гледката на разярени мъже, носещи остро желязо, винаги има такъв ефект върху мен.
Снори се засмя.
— Бронята им не е подходяща за плуване. — Погледна назад към тях и гласът му се извиси до бумтене, което заглуши протестите им: — А ако онзи там наистина хвърли брадвата, която надига, ще дойда да му я върна лично.
Мъжът задържа брадвата.
— Пикая на вас! — извиках, но не толкова силно, че мъжете на кея да ме чуят. — Чумата да тръшне Норсхайм и всичките му жени! — Опитах се да стана и да размахам юмрук към тях, но след като едва не паднах през борда, размислих. Тръшнах се тежко и си стиснах носа — болеше ме. Е, поне най-сетне пътувах на юг и тази мисъл изведнъж значително повиши настроението ми. Щях да доплавам у дома, да бъда посрещнат като герой и да се оженя за Лиза де Вийр. Мислите за нея ме бяха крепили на Горчивия лед и сега, докато Тронд се смаляваше в далечината, тя отново изпълни въображението ми.
Изглежда, всички онези месеци на слизане до пристанището и мръщене срещу лодките ме бяха направили по-добър моряк. Не повърнах, докато не се озовахме толкова далеч от брега, че вече трудно различавах израженията на изпращачите ни.
— По-добре не го прави срещу вятъра — каза Снори, без да нарушава ритъма на гребането.
Довърших стоновете си, преди да отговоря:
— Знам… вече. — Избърсах повечето повърнато от лицето си. Тъй като на закуска бях изял само юмрук в носа, то не беше много.
— Ще ни преследват ли? — попита Тутугу.
Приповдигнатото чувство, задето съм се спасил от ужасна смърт, се спаружи също толкова бързо, колкото бе разцъфтяло, и топките ми се опитаха да се вмъкнат обратно в тялото ми.
— Няма… нали? — Зачудих се колко ли бързо може да гребе Снори. Със сигурност малката ни лодка не би могла да надбяга някоя от галерите на ярл Сорен, ако разчитаме само на платното.
Снори успя да свие рамене.
— Какво си направил?
— Дъщеря му.
— Хедвиг? — Той поклати глава и от устата му се изтръгна смях. — Ерик Сорен е гонил немалко мъже заради нея. Но обикновено само колкото да се увери, че няма да спрат да бягат. Един принц на Червения предел обаче… той би могъл да положи повечко усилия за един принц, а после да те завлече обратно и да се погрижи да бъдеш ръкообвързан пред камъка на Один.