— О, боже! — Още едно ужасно езическо мъчение, за което не бях чувал. — Ами че аз почти не я докоснах. Кълна се. — Паниката започна да се надига, заедно със следващия напън за повръщане.
— Това означава женен — поясни Снори. — Ръкообвързан. А доколкото чух, ти „почти не си я докоснал“ многократно, при това в дома на собствения ѝ баща.
Изрекох нещо пълно с гласни звуци през борда, преди да се съвзема достатъчно, за да попитам:
— Е, и къде е лодката ни?
Снори изглеждаше объркан.
— Ами, седиш в нея.
— Имам предвид онази с нормални размери, която ще ни откара на юг. — Оглеждах вълните, не можех да видя и следа от по-големия съд, с който предполагах, че отиваме да се срещнем.
Снори стисна уста, сякаш бях обидил майка му.
— Седиш в нея.
— О, я стига… — Запънах се под втренчения му поглед. — Нали не смятаме сериозно да прекосим морето до Маладон в тази черупка?
Вместо отговор Снори прибра греблата и се зае да приготвя платното.
— Мили боже… — Седях натикан на носа, с шия вече мокра от пръските, и се взирах в гранитносивото море, нашарено с бяло там, където вятърът къдреше гребените на вълните. Бях прекарал по-голямата част от пътуването на север в безсъзнание и смятах това за благословия. Щеше да се наложи да изтърпя връщането без блаженството на забвението.
— Снори смята да спира на разни пристанища по брега, Джал — извика сгушилият се на кърмата Тутугу. — Чак в Кристиан ще свием да прекосим Карлова вода. Това е единственият момент, когато ще загубим сушата от поглед.
— Голяма утеха, Тутугу. Обичам, като се давя, сушата да ми е пред очите.
Минаха часове и изглеждаше, че северняците се забавляват. Мен самия продължаваше да ме мъчи махмурлук, подправен със солидна доза стол по главата. Сегиз-тогиз си опипвах носа, за да се уверя, че юмрукът на Астрид не го е счупил. Бях я харесвал и ме натъжаваше мисълта, че няма повече да се гушкаме в леглото на мъжа ѝ. Предполагах, че тя би била склонна да пренебрегне забежките ми, стига да се вижда като център и връх на моето внимание. Но да се въргалям с дъщеря на ярл от толкова благороден произход и да го правя толкова публично сигурно ѝ бе дошло повече, отколкото гордостта ѝ можеше да понесе. Потърках челюстта си и трепнах. Мамка му, щеше да ми липсва.
— На̀. — Снори ми протегна очукано калаено канче.
— Ром? — Вдигнах глава и примижах срещу него. Страстно вярвам в лечението на махмурлук с алкохол, а и морските приключения винаги изискват известно количество ром, поне според моя предимно въображаем опит.
— Вода.
Разгънах се с въздишка. Слънцето вече се бе изкачило колкото високо щеше да стигне — бледа топка, която се мъчеше да пробие бялата мъглица над нас.
— Изглежда, този път си постъпил добре. Макар и по погрешка. Ако не беше готов за отплаване, можех вече да съм ръкообвързан. Или по-лошо.
— Щастлива случайност.
— Хм. — Отпих от водата. Гадно нещо. Водата обикновено е такава. — Въпреки това беше лудост да потегляме толкова рано през годината. Виж! Там още плава лед! — Посочих едно парче от въпросното вещество, достатъчно голямо да построиш върху него малка къща. — Ако се блъснем в някое такова, от тази лодка няма да остане много. — Изпълзях назад, за да се присъединя към него до мачтата.
— Тогава по-добре не ме разсейвай от управлението. — И само за да докаже правотата си, изви вляво и някакво смъртоносно парче дърво се люшна на сантиметри над главата ми, когато платното се завъртя на другата страна.
— Защо е това бързане? — Сега, в отсъствието на съблазънта от три възхитителни жени, поддали се на безграничния ми чар, се чувствах по-готов да изслушам причините на Снори да потегли толкова припряно. Отбелязах си наум да използвам думата „припряно“ в разговор. — Защо толкова припряно?
— Вече го обсъждахме, Джал. До изнемога! — Снори стисна зъби и мускулите на челюстта му изпъкнаха.
— Кажи ми още веднъж. В морето такива неща изглеждат по-ясни. — С което имах предвид, че първия път не съм го слушал, защото ми звучеше като десет различни причини да бъда откъснат от топлината на моята кръчма и от обятията на Еда. Еда щеше да ми липсва, беше наистина сладко момиче. И истински звяр между кожите. Всъщност понякога ми се струваше, че аз съм нейната чуждестранна свалка, а не обратното. Никога не обели и дума за запознанство с родителите ѝ. Нито пък прошушна за женитба с нейния принц… Това би могло да накърни гордостта на един мъж, наслаждаващ се на ситуацията по-малко от мен. Странни обичаи имат тези северняци. Не че се оплаквам… но са си странни. Докато сновях между тях трите, бях прекарал зимата в състояние на постоянно изтощение. Без заплахата от надвиснала смърт може би никога нямаше да събера сили да си тръгна. Бих могъл да изживея дните си като уморен, но щастлив кръчмар в Тронд. — Кажи ми още веднъж и повече няма да говорим за това.