Кристалният съвет
Книга първа: Ключът на Никола
copyright©2015 Улулица Чухал
© Издател – Фондация Буквите
ISBN 978-619-154-160-7
1
Беше прекрасен неделен следобед. Астрономически пролетта едва бе настъпила, но слънцето вече прежуряше весело, вещаейки, само след няколко доразсънващи природата месеци, старта на едно страхотно лято. Яна беше щастлива. Тя отиваше към парка за редовната неделна среща с двамата ѝ най-добри приятели Павел и Васко и с любимия ѝ от около година съсед Слав, понесла раница с продукти за пикник. Разбира се, цялата ѝ радост беше заради Слав, макар че родителското тяло, както тя наричаше държащите я твърде изкъсо баща и майка, изобщо не го долюбваше. От една страна, защото той беше значително по-възрастен от Яна и работеше като разследващ журналист, което караше майка ѝ да твърди, че той е „обикновен жълтурко, драскач и любител на евтини сензации за несъществуващи конспирации“, а от друга – по-голям проблем за родителите ѝ беше това, че подозираха журналиста в търсене на нещо повече от приятелство с Яна. Последното, едновременно забавляваше девойката и я гъделичкаше по егото. За нея Слав беше мъж, по-интелигентен от повечето хора, с които имаше възможност да общува, и в същото време той непрекъснато провокираше нейния собствен интелект с логически игри и загадки.
Вървейки към срещата, Яна се чудеше какво ли им е подготвил журналистът днес и кой ли от трима им ще успее да се справи с предизвикателството му пръв. Както винаги се надяваше да е самата тя. Харесваше ѝ онзи поглед, с който той сякаш ѝ казваше: „Браво, умнице!“.
Слав чакаше на обичайното място заедно с Павел, а Васко както винаги закъсняваше.
— Здрасти, Яна! – поздрави Слав някак по-вяло от обикновено.
— Здравейте! – отвърна, усмихната до уши, тя. – Къде ли се бави нашата примадона?
— Сигурно още си пудри носа – захили се Павката и после веднага се изчерви.
Скоро иззад ъгъла на най-близкия блок се подаде и Васко.
— Всички ли сме подранили? – вместо извинение попита той, но този път никой от останалите не се засмя на шегата му.
Отправиха се мълчаливо към най-затънтените места в парка, разпънаха одеялото за пикник и захапаха по сандвич. Трите хлапета впериха жаден за предизвикателства поглед в Слав.
— Съжалявам, но за днес не съм ви подготвил ребус, карта за откриване на съкровище или дори фабрична игра – каза журналистът. – Напоследък бях много зает, знаете колко пътувах... Предлагам ви да играем на асоциации.
„Какво разочарование!“, отекна в главите на всички останали. Те бяха свикнали с подготвяните от него шифри, гатанки и тайнствени кодове, които жадно разгадаваха с часове, а понякога дори с дни.
Разделиха се на отбори и започнаха играта – Яна и Слав срещу Васко и Павел. Слав подаде на Павката дума на ухо.
— Врата – каза след кратък размисъл Павел.
— Ключ? – предположи Васко.
— Не – поклати глава Слав. – Преддверие.
Яна се замисли. „Врата“, „ключ“, „преддверие“…
— Вход – отвърна.
— Неее. Втори кръг! – засмя се доволно Павел, обръщайки се към Васко. – Знаеш: врата, преддверие, вход. И сега добавям думата „прекрачвам“.
Васко се затрудняваше. Как така прекрачвам врата? Накъде? Къща? То е ясно.
— Къща! – извика той.
Нескрито възмущение се разля по лицето на Павел.
— Ти май изобщо не се замисляш… Пак са те на ред – тросна се той.
Слав премери всички казани до момента думи и реши да рискува с нещо ексцентрично, разчитайки на абстрактно-аналитичния ум на Яна.
— Брод – каза простичко.
„Къща“, „вход“, „преддверие“, „прекрачвам“, „брод“?! Яна мислеше на бързи обороти. Не трябваше да дава нито една игра преднина. Играеше със Слав все пак. И беше ужасно развълнувана. Чувствата ѝ в момента всъщност пречеха на трезвата ѝ преценка. „Къща“, „вход“, „преддверие“, „прекрачвам“, „брод“… Тя ще открие верния отговор, трябва! „Къща“, „вход“, „прекрачвам“, „брод“…
— Праг? – каза несигурно тя.
По физиономиите им разбра, че е познала думата. Павел почти изръмжа, докато Слав я дари с най-нежния поглед, получаван от него някога. Той искрено се възхищаваше на досетливостта ѝ и Яна ликуваше с цялото си същество. Разбира се, тя не можеше да знае докъде щеше да доведе тази на пръв поглед невинна игра.
Следобедът продължи с още няколко думи, които отборите размениха помежду си, но някак без особен интерес, с изключение този на Яна. Липсата на нещо по-вълнуващо се усещаше прекомерно. И най-вече Слав сякаш бе вън от играта и потънал в свои собствени мисли. Той беше нетипично отнесен и незаинтригуван от тийнейджърите, с които се беше сприятелил и обикнал.