Тя хукна към стаята си и заоглежда всички местенца, които беше смятала за скришни там, но в този момент те до едно ѝ се сториха наивни до глупост. Изтича в кухнята и затършува из нея, но докато го правеше си спомни за филмите, в които показваха кадри на скрити предмети в кутии за брашно, посуда или дори тоалетни казанчета, и отхвърли и тази идея. Отчаянието и стресът я отведоха в детската стая. Яна влезе в нея и се заоглежда.
— Какво правиш в стаята ми? – гласът и любопитният поглед на Алекс я върнаха в реалността.
— Нищо. Съвсем нищо – отдръпна се назад тя.
— Търсиш ли нещо? – не се предаваше той.
— Не! Какво бих могла да търся в твоята стая? – настояваше Яна.
Играта на „котка и мишка“ за първи път се хареса на Алекс. Може би защото за първи път той самият беше в ролята на котката.
— А може би търсиш нещо, което искаш да имаш, а то е у мееен – провлачи доволно малкият.
— Нямаш нищо, което да ме интересува! – отсече сестра му и се запъти обратно към своята стая, но Алекс измъкна листчето, което преди минути Павел беше напъхал в чорапа му, и попита:
— Значи това не те интересува?!
Яна се обърна и втренчи поглед в листа в ръката му.
— Какво е това?
— Това е каквото намерихме долу, пред къщата.
— Дай ми го! – тръгна към него тя.
Алекс побърза да пъхне ръката зад гърба си.
— Не! – рече той.
— Алекс, моля те! Дай ми това. То е за мен.
— Не ме интересува! Който изпревари, той ще натовари.
— Детски глупости! Дай ми това листче веднага!
Алекс знаеше, че физически сестра му го превъзхожда, но от досегашния си опит знаеше също така, че въпреки суровото ѝ изражение, тя никога не би си позволила да му посегне.
— А ти какво ще направиш за мен? – пробва шансовете си за сделка той.
— Каквото пожелаеш, миличък! – отчаяно се опита да го омилостиви тя. – Ще ти помагам по английски, ще ти пиша домашните по всички предмети до края на учебната година. Каквото кажеш. Само ми дай листчето!
— Не! – инатеше се малкият. – Искам друго.
— Какво?
— Искаааам… – Алекс доволно предвкусваше бъдещата си първа победа. – Искам… да участвам във всичко, свързано с листчето, до края! – най-после си каза той.
Яна беше готова на всичко. Тя обеща дори, че Алекс ще бъде дясната ѝ ръка и занапред.
— Иначе ще кажа всичко на мама и татко – закова финалния пирон хлапето.
Колкото и да не ѝ се нравеше, Яна прие сделката и с нетърпение издърпа листчето от детските ръчички. После, забравила опасността за Павел и Васил, се затвори в стаята си и впери трескав поглед в него.
4
Големият черен джип потегли, а Павката и Васко нямаха идея накъде ги водят. Павел умираше от страх и единствената му утеха в това „приключение“ беше фактът, че не беше сам, а имаше до себе си приятел. Васко обаче сякаш се стараеше дори да не поглежда към него. Държеше се като абсолютно непознат и дори нещо повече – малкото пъти, в които погледите им се кръстосваха, този на Васко изглеждаше студен, пренебрежителен, даже враждебен. Павел се зачуди дали не е сгрешил сериозно с вика си пред къщата на Слав. Обвиняваше ли го Васил за това? Смяташе, че той е изпортил операцията ли? Имаше достатъчно време да премисли преди джипът да спре пред една нелицеприятна сграда и да ги отведат навътре в нея. Малко преди да влязат, Васко се блъсна в Павел и за негова изненада, изсъска: „Извинете ме, синьор Ферер!“
Там ги разделиха. Павел натикаха в стаичка по къс коридор вляво непосредствено след охраната до входа. Оставиха го там сам. С Васко продължиха нагоре по едно стълбище срещу централната врата.
Притесненията на Павел се засилваха с всяка минута на напрегнато очакване някой да влезе в стаята при него. Той винаги бе бил доброто момче на мама и на класа и не си беше представял някога да си има проблеми със закона. Но ето го сега – арестуван и безпомощен, отделен от всички, впуснал се в една авантюра, която дори не беше нещо, което чувства особено близко и свое. Беше го направил заради Яна, но къде беше тя? Какво щеше да обясни той на майка си, ако я извикат? Отчаянието му вземаше връх и когато най-после достигна до крайната му точка, Павел осъзна, че ако не се успокои поне малко, ще направи кашата още по-голяма.
Пое дълбоко дъх и опита да отрезви мислите си. До момента те се бяха мятали между случката пред къщата на Слав, реакциите на Васко след това и тези на Яна по-рано. Да, Яна не рискува пред къщата, но със сигурност на нея можеше да се разчита да измисли нещо, за да ги измъкне от там, където са. Васко, от друга страна, не приемаше никога нищо на сериозно и животът за него сякаш бе една безкрайна театрална постановка. Павел се зачуди дали някога е виждал Васко сърдит. Отговорът беше „не“. Значи може би тогава той просто е играел театър и там, в джипа? Може да е искал да изглеждат като непознати. И тази странна реплика да го нарече със своята фамилия… Павел направи ретроспекция на събитията отново, и отново, и отново. Накрая реши, че в тази ситуация за него ще е най-добре, ако разсъждава и лъже като Васил Ферер такъв, какъвто го познаваше в целия му блясък.