Когато униформеният мъж, натоварен със задачата да го разпита, влезе най-после в малката стаичка, Павел вече беше сигурен в тезата си. Той заяви, че просто е момче от квартала, което знае, че Слав е имал неприятности с полицията и е искал да го подкрепи. Не, Слав не му е близък, познават се бегло, но защо трябва да се стъпва на врата на средностатистическия човек?! Павел отказа категорично да даде сведения като три имена, ЕГН и точен адрес.
— Ще Ви запозная с тези данни след като говоря с адвоката си – малко пресилено изигра той ролята, която си беше наумил.
Разбира се, това не проработи, а само усили натиска да признае колкото е възможно повече подробности около личността и живота си. Разпитващият започна да става груб. Намекна, че с „хитряги“ като него тук прибягват и до използване на физически натиск. Павката заподозря, че ченгето говори сериозно. Онзи седеше от другия край на масата в центъра на стаичката и го гледаше изпитателно.
— И какво сега? Ще признаваме ли? – изхърка той след няколкоминутно напрегнато мълчание. – Виж, аз само искам да ти помогна, моето момче. Не носиш лични документи, което си е вече сериозно нарушение, тършуваш там, където не ти е работа... Колкото по-скоро сътрудничиш, толкова повече ще си помогнеш и ти сам.
Паниката отново започна да хваща Павел за гърлото. Той се почувства като в капан и единствения изход, който виждаше от него, беше да признае всичко. От друга страна, да предаде приятелите си му се стори най-ужасното нещо, което би могъл да направи. Не можеше просто да каже, че е търсил нещо около къщата, без да се наложи да намеси Слав, ключето, неговата история за някакво откритие. Така примката около Слав щеше да се затегне, щяха да открият Яна, а от там – и онази тайна.
Трябваше да измисли някаква лъжа както все правеше Васко. На него му беше като втора природа, даже не личеше, че се напряга да ги измисля. За Павел беше пълна загадка как приятелят му успяваше понякога да заблуди всички околни с лъжите си. Павел тъкмо благородно му завидя, когато отново си спомни последните му думи. Да го нарече със своето име? Може би Васко е измислил някаква идея за спасение, докато са пътували в джипа и така се е опитвал да я подскаже на Павел?
Павката отново завръща мислено събитията назад и започна да си спомня и някои от дочутите реплики на Васко от преди това, при къщата. „Много ни е трудно, на мен и на майка ми. Само тримата сме, ще знаете“ беше излъгал тогава ченгетата Васко. „Ето защо ме е нарекъл „Ферер“...”, запроблясва все повече на Павел. „Измислил е да разменим самоличностите си, за да изглежда лъжата му по-достоверна. Моята майка ме гледа сама. Ах, този Васко!“.
Откритието на Павел го накара да се зачерви от удоволствие и гордост, че е разгадал идеята на приятеля си. Сега вече всичко му изглеждаше много по-розово и леко. Той се прокашля и каза:
— Е, добре. Казвам се Васил Ферер. Ученик съм в Природо-математическата гимназия, последен клас. Живея в жк … – заизрежда той всичко, което знаеше за Васко и можеше да се стори интересно като фактология на полицая.
Онзи изглеждаше доволен. Водеше си записки в малък бележник. Попита за телефон на родителите, за да им се обадят. Павел даде домашния телефон на Васил. Полицаят стана от мястото си.
— Ще трябва да изчакаш вашите да дойдат да те вземат – рече той и напусна стаята.
— Упссс – беше единственото, което успя да каже Павел тихичко на себе си след излизането му.
През това време, както правилно се беше досетил Павел, Васко се представяше за него в другата стая за разпити. Накрая даде на разпитващия го полицай мобилния телефон на Павеловата майка. Имаше го от месеци благодарение на факта, че Павката не отдаваше внимание на собствения си телефон и често забравяше да го зареди. Един ден Яна се беше изнервила и беше поискала да си запише и мобилния на майка му, за да имат все пак някаква връзка и извън училище. Тогава и Васко си беше записал номера, усмихвайки се леко иронично на идеята на Яна.