След като приключи с разпита, полицаят, говорил с Васил, също понечи да излезе от стаята, но момчето го спря и го помоли за една цигара.
— Тук не се пуши! – сряза го ченгето.
— Добре де, ще изляза да пуша навън – направи невинна физиономия младежът. – Нали и без това ще трябва да чакам мама. Много се притесних от разпита, господин полицай. Вие сте истински професионалист!
От опит знаеше, че когато всичко друго изглеждаше изгубено, комплиментите бяха единственото, което можеше да оправи нещата. Той не искаше да издъни накрая перфектно измисления си план за бягство само заради реакцията, която можеше да има майката на Павел, която щеше да види него, идвайки да прибере сина си. Трябваше някак си да я пресрещне долу и навън.
Полицаят изглеждаше като да се колебае. Накрая явно реши, че момчето е безопасен юноша, попаднал случайно на терена им за оглед и може да го пусне извън стаята. Той бръкна в джоба на ризата си и му подаде пакета си цигари. Васко бързо извади една и благодари.
Малко след като полицаят излезе от стаята, Васко също се изниза от нея и заслиза по стълбището. Трябваше да се помотае малко, за да не изгърми безсмислено единствения си никотинов патрон и да се наложи да влезе обратно преди да е пресрещнал Павеловата майка. От друга страна се притесни да не срещне самия Павел долу. Той се надяваше, че приятелят му все пак е разбрал измисления от него план, но не можеше да разчита, че Павката ще се сети, да продължи да се прави, че не го познава. Той беше твърде емоционален и страхлив, а в този момент момчетата можеше да са под наблюдение навсякъде из непознатата сграда.
Васко бавно слезе долу и установи, че е чисто. На първия етаж нямаше и помен от Павел, нито имаше други полицаи. Само охраната му хвърли бърз поглед откъм стаичката си при входа. Васко понечи да излезе на площадката пред районното, но охраняващият изглежда реши, че малкият се готви да бяга. Той отвори прозорчето на полустъклената си бърлога и викна след него:
— Ей, ти! Къде си мислиш, че отиваш?!
— Тук съм, господин полицай – отвърна спокойно Васко. – Една цигара да изпуша – той показа цигарата, бръкна в джоба на дънките си и извади запалка. Ченгето се успокои и затвори прозорчето.
„Сигурно си има по-интересни занимания в момента“ – помисли си Васко. „Я реди пасианси, я сваля мацки онлайн.“ За сравнително краткия си живот Васко беше видял достатъчно от хората, работещи всякакъв вид административна работа, за да познава навиците им твърде добре. Той не бързаше с цигарата. Все така бавно щракна запалката и дръпна блажено дима. Стараеше се да стои на площадката така, че хем да вижда всичко навън, хем да попада във видимостта на охраната, за да седи онзи там спокоен и мирно в стаичката си.
Беше изпушил две трети от цигарата, когато забеляза, че към сградата се приближава колата на майка му. „Ей, сега вече, сра маца в каца!“ му мина през мисълта. Не виждаше начин да спре майка си да не тръгне веднага да му дудне на главата, а това щеше тотално да провали целия му план. Васко бързо загаси цигарата в железния перваз, опасващ площадката пред сградата, и тръгна навътре.
— Някой идва – предаде той на охраната. Този вътре веднага грабна телефона пред себе си и съобщи на колегите.
След секунди отнякъде се появи Павел, придружаван от полицай. Васко се стаеше да не ги поглежда.
Колата паркира и за огромно свое облекчение Васил забеляза, че от нея слязоха две дами – неговата майка и тази на Павел. Те двете не бяха приятелки, но се познаваха и явно някоя от тях беше информирала другата, че синовете им са загазили заедно.
Двете жени се изкачиха до площадката пред Управлението и Васко направи подканящ жест към Павел.
— Хайде, съседе.
Те се насочиха към спасителките си.
— Мамо! – рече радостно Васко и за шок на собствената си майка прегърна първо тази на Павката. После прегърна и своята и тихо ѝ каза да се изнасят бързо. Госпожа Ферер, разбира се, беше бясна, но като истинска дама, каквато беше, успя да овладее гнева си.
Полицаите се намесиха. Те отстраниха момчетата и проведоха кратък разговор с майките. През това време Васко и Павел стояха настрана един до друг и се споглеждаха едва-едва. Наблюдаваха и майките си. Изглеждаше така, сякаш жените нямаха думата, не ги разпитваха, само им докладваха за случката отпреди няколко часа.
Най-накрая им позволиха да си тръгнат. Четиримата се качиха в малкото кокетно Пежо на госпожа Ферер и потеглиха към свободата. Един цивилен човек обаче беше наблюдавал отстрани много внимателно освобождаването им от районното и, когато те тръгнаха, извика двама от полицаите и им нареди: