— Дръжте под око тези момчета за известно време.
5
Навън вече бе тъмно, когато момчетата и майките им се прибраха в домовете си. Естествено, и двамата получиха по една солидна доза конско. На сутринта отидоха на училище поотделно за първи път от две години насам.
А Яна закъсняваше за час. Това беше доста необичайно за нея и двамата ѝ най-добри приятели се зачудиха каква ли е причината. Звънецът би, учителката влезе, но от Яна нямаше и следа. Павката тъкмо се канеше да подшушне на Васко да ѝ изпрати смс, когато тя се появи. Извини се тихо и си седна на мястото. Видът ѝ нямаше нищо общо с това, което съучениците ѝ бяха свикнали да виждат. Изглеждаше така, сякаш беше навлякла първото нещо, попаднало пред очите ѝ, косата ѝ не беше вързана в обичайната конска опашка, а беше пусната и дори леко рошава, но най-потресаващото беше наличието на големи, тъмни кръгове под очите ѝ. Павел нямаше търпение да узнае всичко, което се беше случило с нея, докато те бяха задържани, но още щом тя седна, ѝ зададе първо най-важния в момента въпрос:
— Носиш ли бележката?
— Каква бележка? – отвърна вяло Яна.
— Онази.. – Павел направи под чина жест с ръце, показващ все едно бърка отдолу. – Онази… с картата – уточни най-после той.
— Няма карта – прошепна Яна и това го накара да замълчи.
Запремисля казаното от нея. Нямаше карта? Какво бяха намерили тогава? Да не би Слав да се е шегувал с тях, оставяйки просто някакво празно листче под прага си? Значи всичките им усилия, всички потрошени нерви в полицията, всичко е било напразно?!
„Или малкият просто не ѝ е дал листчето!“, продължаваше да мисли с все по-нарастващо безпокойство Павел. „Сигурно сбърках, че го оставих у него.“
Той не чу и думичка от казаното в часа по история. Едва изчака звънеца, за да поднови въпросите си към Яна.
— Получи ли бележката, която дадох на брат ти? – попита.
— Да, получих я. Не беше лесно, естествено, но разбрах, че си постъпил по най-добрия начин в тази ситуация, като си я дал на него.
Яна се прозя и двамата, обградили я в междучасието младежи, се спогледаха учудено.
— Кажи тогава какво имаше на листчето! – вече се сопна Павел.
— Ще ви кажа, споко. Но първо ми кажете как сте вие. Къде ви отведоха? Какво се случи с вас?
Момчетата заразправяха за разпитите и хитрината на Васко. Всичко беше наред и изглежда им се беше разминало. Павката не се сдържа и привършвайки своята част от историята, се обърна към Васко и рече:
— Ти си гений!
Васко се ухили широко. Такава реплика не можеше да се чуе всеки ден от устата на Павел.
След кратка пауза Павката отново настоя:
— Кажи ни за картата, де! Как така няма карта?
— Няма карта? – изуми се и Васко.
— Не, няма карта. – потвърди Яна. – На листчето има нещо друго - код, шифър. Почти цяла нощ се опитвах да го разгадая – тя се прозя отново. – Искаше ми се днес вече да имам отговора и когато се видим да ви изненадам, но се оказа по-сложно, отколкото очаквах...
И наистина, амбициозна както винаги, Яна беше направила всичко по силите си да разгадае шифъра на Слав сама. Към три и половина сутринта обаче осъзна, че няма да се справи тази нощ и едва се накара да легне.
Звънецът би и учениците започнаха да се ориентират към чиновете си. Един въпрос обаче беше тормозил и Васко през цялата изминала нощ.
— Знаете ли, чудех се как така уж го играхме, че не се познаваме вчера пред куките, а накрая майките ни пристигнаха да ни приберат заедно?
— Аз им се обадих – призна си Яна. – В един момент страшно се притесних за вас. Чудех се какво да направя и накрая реших, че трябва да им кажа. Когато звъннах на Павеловата майка, изглежда тъкмо ѝ се бяха обадили от полицията. После сигурно се е сетила да звънне и тя на твоите родители, понеже ѝ казах, че сте задържани двамата.
— Аха – рече Васко и седна на мястото си за часа по математика.
Павел беше най-добрият математик на класа. Той бързо надраска решението на първата, дадена им от учителя задача, и отново се обърна към Яна:
— А носиш ли го този код или шифър сега?
— Не, не го нося, разбира се! – Яна още се мъчеше над задачата. – Скрила съм го вкъщи. След часовете – среща у нас.
Павката откъсна ъгълче от последната страница на тетрадката си по математика, написа на него: „След часовете среща у Яна“, сгъна го и го хвърли към чина на Васко. Васето прочете листчето и без да се обръща вдигна палец за „ОК“ по посока на Павел.
Въпреки недоспиването, Яна все още имаше трезва преценка за ситуацията от предишния ден и посъветва момчетата да си тръгнат от училище поотделно за разлика от обикновено. Тримата си казаха „чао“ още в училището и всеки пое сам по своя път към дома си.